След Хюстън енергията му, колкото и чудовищна да беше, взе да се изчерпва и на волана седнах аз. Щом взех кормилото, рукна дъжд. Бяхме навлезли вече в голямата тексаска прерия и както каза Дийн — „караш, караш, а утре вечер още ще си в Тексас“. Дъждът шибаше колата. Прекарах я през прихлупено скотовъдно градче с разкаляна главна улица и изведнъж се озовах в задънено място. „Абе какво правя аз?“ Двамата спяха. Обърнах и запъплих обратно през градчето. Не се мяркаше жива душа, нито светлина. Внезапно пред фаровете ми изникна конник, наметнал мушама. Беше шерифът. Широката периферия на шапката му беше клепнала от пороя.
— Къде е пътят за Остин?
Той ми обясни вежливо и аз подкарах колата. Бях излязъл от градчето, когато внезапно два фара заслепиха очите ми през проливния дъжд. Уф, помислих, че съм влязъл в насрещното платно; свърнах рязко и хлътнах в кат, завъртях обратно към пътя. Лъчите на фаровете и този път ме блъснаха право в очите. В последния миг осъзнах, че насрещният шофьор се движи в моето платно, без да знае. И отново рязко свих в калта; слава богу; беше равно, нямаше канавка. Колата ме отмина, а после се върна малко назад в пороя. Четирима намръщени полски работници, откъснали се от своето изпълнено с кавги и пиянство всекидневие, по бели ризи и с мръсни кафяви ръце, седяха и ме гледаха тъпо в нощта. Шофьорът беше толкова пиян, колкото и останалите.
— Къде е пътят за Хюстън? — попита той.
Показах с палец назад и като гръм ме порази мисълта, че те бяха тръгнали нарочно по насрещното платно само за да спрат някого и да го попитат за посоката, съвсем както просякът препречва пътя ти на тротоара. Бяха забили втренчени, мрачни погледи в пода на колата си, където се търкаляха празни бутилки, и продължиха нататък с дрънчене. Запалих мотора; колата беше затънала цял фут в калта. Изпъшках в дъждовния тексаски пущинак.
— Дийн — извиках. — събуди се!
— А, какво?
— Заседнахме в калта.
— Какво е станало?
Разказах му. Той пропсува целия свят. Нахлузихме старя обувки, навлякохме стари пуловери и тромаво се измъкнахме от колата в беснеещия дъжд. Аз подпрях с рамо задния калник, повдигнах го и леко го отместих: Дийн подпъхна вериги под буксуващите гуми. Само след миг бяхме в кат до уши. Събудихме Мерилу сред този ужас и й казахме да подкара, докато ние бутаме. Измъченият хъдсън пухтеше ли, пухтеше. Внезапно той отскочи напред и се хлъзна насред пътя. Мерилу успя да то спре навреме и ние се качихме. Това беше — работата ни отне половин час и ни остави вир-вода, окаяни.
Заспах, целият покрит с кат; когато се събудих на сутринта, калта се бе спекла в твърда кора, а навън бе навалял сняг. Намирахме се близо до Фредериксбърг, във високите прерии. Случи се една от най-тежките зими в историята на Тексас и на Запада, когато добичетата измираха като мухи и страшни снежни виелици засипаха Сан Франциско и Ел Ей. Бяхме отчаяни. Защо не останахме в Ню Орлиънс при Ед Дънкъл? Караше Мерилу: Дийн спеше. Тя управляваше кормилото с една ръка, а другата протягаше назад към мен. Гукаше ми обещания за Сан Франциско. Аз само жално се облизвах. В десет часа на волана седнах аз — Дийн щеше да бъде вън от играта още дълго време — и шофирах няколкостотин потискащи мили през снежни храсталаци и възвишения, обрасли с рошав пелин. Покрай нас минаваха каубои, нахлупили бейзболни каскети с наушници, и търсеха кравите си. Уютни къщурки с димящи комини се мяркаха от време на време край, пътя. Как само мечтаех да влезем в някоя от тях и да ни почерпят пред камината с фасул и мляко с дебел каймак.
В Сонора отново се сдобих с безплатен хляб и сирене, докато собственикът си приказваше с един грамаден фермер в другия край на бакалницата. Когато разбра за подвига ми, Дийн ме вдигна на ура; беше гладен. А не можехме да пропилеем и цент за храна.
— Да, да — каза Дийн, като гледаше как фермерите галопират нагоре-надолу по главната улица на Сонора, — всеки един от тия е мръсен милионер с хиляди глави добитък, наемни работници, сгради, пари в банки. Но ако аз живеех тук, щях да си избера да бъда идиотът на прериите, заю-баю-хитрецът, щях да си гриза крехки филизи, да преследвам готините каугърли — хи-хи-хи! По дяволите! Па! — Той се удари с ръка в хълбока. — Да! Точно така! Ох, господи!
Вече не разбирахме за какво говори. Стисна кормилото и прелетяхме остатъка от пътя през Тексас — около петстотин мили — право до Ел Пасо, където пристигнахме по здрач, без да спираме, ако не броим кратката почивка край Озона, където Дийн съблече всичките си дрехи и тича, и крещя, и подскача гол из храсталаците. Покрай нас свистяха коли, но хората в тях не забелязваха Дийн. Подир това той изприпка обратно до колата и отново я подкара.