— А сега, Сал, и ти, Мерилу, искам да направите като мен, да се разтоварите от всичките си дрехи — какъв е смисълът на дрехите, питам аз? — и да попечете заедно с мен красивите си кореми. Хайде!
Вече карахме под западното слънце; то нахлуваше през предното стъкло.
— Я си открийте коремите на слънцето!
Мерилу изпълни желанието му; разголи се, аз също. И тримата седяхме отпред. Мерилу извади крем и ни намаза, за да е пълно удоволствието. От време на време край нас прогърмяваше някой тежкотоварен камион; шофьорите зърваха от високите сй кабини една чисто гола златокоса красавица, седнала между двама също тъй голи мъже, и преди да изчезнат в огледалото ни, виждахме как колите им за миг занасят. Необятни прерии, отново обрасли с пелин, но вече незатрупани от сняг, се изнизваха край нас. Скоро стигнахме в оранжевоскалистата земя на Пекос Каниън. Небето разтвори сини простори. Слязохме от колата да разгледаме някакви стари индиански развалини. Дийн излезе, както си беше гол. Ние с Мерилу навлякохме палтата си. Бродихме сред старите камънаци, кряскахме, пищяхме. Някои пътници зърваха Дийн гол сред прерията, но неповярвали на очите си, колебливо отминаваха.
Дийн и Мерилу паркираха колата близо до Ван Хорн и правиха любов докато аз поспах. Събудих се тъкмо когато се спускахме надолу към безбрежната долина на Рио Гранде, през Клинт и Ислета към Ел Пасо. Мерилу се прехвърли отзад, аз минах отпред и продължихме нататък. Вляво, оттатък огромните пространства на Рио Гранде, се издигаха оранжевите планини на мексиканската граница, земята на Тарахумаре; мек сумрак трепкаше по върховете им. Точно пред нас блещукаха далечните светлини на Ел Пасо и Хуарес, като зрънца, посети в разстланата долина, която беше толкова голяма, че се виждаха кълбетата пушек на влакове по няколко линии във всички посоки, сякаш беше Долината на Света. И слязохме в нея.
— Клинт, Тексас! — възкликна Дийн. Попаднал бе на радиостанцията на Клинт. Всеки петнайсет минути пускаха по една плоча; в останалото време предаваха реклами за някакъв задочен гимназиален курс. — Тази програма се предава из целия Запад — извика Дийн възбудено. — В изправителния лагер и в затвора, братче, съм я слушал по цял ден. Всички го изкарахме тоя курс. Ако издържиш теста, получаваш диплома по пощата, подпечатана и подписана. Всички каубои на Запада, в един или друг момент, изкарват тоя курс; само това слушаш по радиото; където и да завъртиш — на Стърлинг, Колорадо, Лъск или Уайоминг, все едно, хващаш само Клинт, Тексас, Клинт, Тексас. А музиката им е винаги просташка, каубойска и мексиканска — няма по-лоша програма в цялата история на страната, но нищо не може да се направи. Имат невероятно силен предавател; в кърпа са си вързали цялата околност. — Видяхме високата антена зад бараките на Клинт. — Ехей, какви неща мога да ти разкажа аз! — почти изплака Дийн. С очи, вперени далеч напред, към Фриско и към Западния бряг, ние влязохме на здрачаване в Ел Пасо, напълно разорени. Трябваше с цената на всичко да намерим малко пари за бензин, иначе никога нямаше да продължим.
Опитахме какво ли не. Позвънихме в пътническото бюро, но тази нощ никой не пътуваше за Запада. В бюрото се отбиват онези пътуващи, който желаят да участват в разноските за бензин. В Западните щати това е легален начин за придвижване. Там чакат съмнителни типове с очукани куфари. Отидохме и на междуградската автогара, за да се опитаме да убедим тоя-оня да плати на нас, вместо да се тътри с автобус до Западния бряг. Но се оказа, че сме прекалено стеснителни и никого не заговорихме. Защурахме се тъжни. Навън беше студено. На едно студентче лигите му потекоха, като видя знойната Мерилу, но се опита да си даде безразличен вид. Ние с Дийн се посъветвахме, но решихме, че не сме сводници. Неочаквано едно съвсем откачено и тъпоумно момче, наскоро пуснато от изправително училище, се лепна за нас и двамата с Дийн веднага хукнаха за бира.
— Какво му мислиш бе, човек, ще фраснем някого по главата и ще му приберем парите.
— Аха, разбирам! — подвикна Дийн. И се понесоха. За миг се разтревожих; но Дийн само искаше да преброди с момчето улиците на Ел Пасо и да се набесува. Ние с Мерилу останахме в колата. Тя ме прегърна.
— Дявол да те вземе, Мерилу, почакай да стигнем във Фриско — дръпнах се аз.
— Няма значение, Дийн и така ще ме остави.
— Кога ще се върнеш в Денвър?
— Не знам. Все едно ми е какво ще правя. Защо да не се върна с теб на Изток?
— Ще трябва да препечелим някоя пара във Фриско.
— Знам една крайпътна закусвалня, където можеш да се хванеш да работиш на бара, а аз ще бъда келнерка. И знам един хотел, където можем да живеем на кредит. Ще се държим един за друг. Господи, колко ми е тъжно!