— За какво ти е тъжно, дете?
— За всичко. Как ми се ще Дийн да не беше откачил тъкмо сега.
Дийн връхлетя като светкавица и скочи захилен в колата.
— Ей, че шантав беше тоя, уфффф! Ама как го подуших, а? Познавам хиляди момчета като него и всички са досущ еднакви, мозъците им работят с еднородни механизми, ох, с тия безкрайни отклонения нямаме време, нямаме време… — И той натисна газта, наведе се над кормилото и с гръм и рев си тръгнахме от Ел Пасо. — Ще трябва да прибираме стопаджии. Сигурен съм, че все ще срещнем, някой. Ихаа! Ихаа! Пак сме на път. Внимавай бе! — изрева на някакъв шофьор, изви рязко покрай него, хитро изпревари един камион и пресече очертанията на града. Оттатък реката блестяха бисерните светлинки на Хуарес, виждаха се тъжната земя и бисерните звезди на Чиуауа. Мерилу наблюдаваше Дийн, както го бе наблюдавала през цялото пътуване през страната — с крайчеца на окото си; тъжно смръщена, тя сякаш изпитваше желание да му отсече главата и да я скрие в стаичката си, обзета от своята завистлива, обезсърчавана любов към тоя човек, който беше тъй изумяващо верен на себе си в своята презрително-яростна лудост; тя му се усмихваше с нежна привързаност, но и със зла завист, която ме караше да се страхувам за нея, знаеше, че нейната любов никога няма да роди плодове, защото, погледнеше ли кокалестото му лице с издължената челюст, с тази негова мъжка сдържаност и разсеяност, разбираше, че той е безнадеждно побъркан. Дийн беше убеден, че Мерилу е курва; довери ми, че била патологична лъжкиня. Но когато тя му отправяше този поглед, в него се четеше и любов; забележеше ли го, Дийн винаги й поднасяше широката си, неискрена, прелъстяваща усмивка, при която миглите му потрепваха и зъбите блестяха като бели перли, макар само миг преди това да бе погълнат от мисли единствено за своето безсмъртие. Тогава ние с Мерилу се разсмивахме — а Дийн не даваше никакви признаци на смущение, ухилваше се отнесено и щастливо, с което искаше да каже: „Не си ли правим кефа, така или иначе?“ И това беше всичко. — Далече след Ел Пасо, в мрака, видяхме свита фигурка, която протягаше палец. Нашият предречен стопаджия. Спряхме и върнахме към него.
— Колко пари имаш, детенце?
Детето нямаше пари; беше на около седемнайсет, бледо, странно, а едната му ръка — недоразвита, недъгава; не носеше чанта.
— Не ти ли е жал за него? — промърмори Дийн към мен истински потресен. — Я ела, приятелче, ще те откараме.
Момчето побърза да улови късмета си. Каза, че имало леля в Туларе, Калифорния, която била собственичка на бакалница, и щом стигнем там, щяло да вземе малко пари от нея и да ни ги даде. Дийн се търкулна на пода от смях, всичко напомняше толкова много на случая с момчето от Северна Каролина.
— Е да! Е да! — превиваше се Дийн. — Всички имаме лели; добре тогава, да тръгваме да обиколим всички лели, чичовци и бакалници по тоя наш път!
Така се сдобихме с нов пътник и той излезе много свястно момче. Дума не обелваше, само ни слушаше. След една минута приказки на Дийн момчето навярно се убеди, че се е качило в кола на побъркани. Каза, че пътувало на стоп от Алабама до Орегон, където бил домът му. Попитахме го какво е правило в Алабама.
— Бях на гости при чичо си; беше обещал да ме уреди на работа в някаква дъскорезница. Но не стана и се връщам вкъщи.
— Връщаш се вкъщи, значи — повтори Дийн, — връщаш се вкъщи, да, разбирам, ще те откараме вкъщи, и без това е почти до Фриско.
Само че нямахме никакви пари. Тогава се сетих, че мога да поискам назаем пет долара от моя стар приятел Хал Хангам в Тюсън, Аризона. Дийн на мига отсече, че е решено и че тръгваме за Тюсън. И потеглихме.
През нощта минахме Лас Крусес, Ню Мексико, а призори стигнахме в Аризона. Събудих се от дълбок сън, за да открия, че всички спят като агънца, а колата е паркирана господ знае къде, защото през замъглените прозорци не виждах нищо навън. Излязох. Намирахме се в планините: божествен изгрев, хладен пурпурен въздух, червени планински склонове, тучнозелени пасбища в долини, роса и преливащи облаци от злато; по земята — дупки от подземни гризачи, кактуси, мескитови дървета. Мой ред беше да карам. Избутах Дийн и момчето към другия край и се спуснах по планинския склон с натисната спирачка и изключен мотор, за да пестя бензина. Така влязох в Бенсън, Аризона. И се сетих, че имам джобен часовник, подарък от Роко за рождения ми ден, часовник, който струваше четири долара. На бензиностанцията попитах продавача дали в Бенсън има заложна къща. Оказа се първата врата до нея. Почуках, събудих човека и след минута имах долар за часовника си. Глътна го резервоарът. Сега имахме достатъчно бензин, за да стигнем до Тюсън. Но внезапно един едър полицай, въоръжен с пистолет, изникна отнякъде тъкмо когато потеглях, и поиска шофьорската ми книжка.