— Приятелят отзад има документи — казах аз.
Дийн и Мерилу спяха под одеяло. Ченгето, заповяда на Дийн да излезе. Неочаквано и светкавично, то извади пистолета си и го насочи:
— Горе ръцете!
— Чакай бе, старши — чух гласа на Дийн в най-мазните му и смехотворни нотки, — чакай, само си затварях ципа.
Дори ченгето се засмя. Дийн се измъкна кален, раздърпан, по фланелка, потри стомаха си, изпсува, започна да рови навсякъде за книжката си и за документите за собственост. Ченгето прегледа багажника ни. Всички книжа бяха в изправност.
— Просто проверка — усмихна се широко полицаят. — Можете да продължавате. Бенсън всъщност не е лош град; може да ви хареса, ако се отбиете да закусите.
— Да, да, да — измърмори Дийн, без да му обърне ни най-малко внимание, и подкара. Всички въздъхнахме с облекчение. Полицаите стават подозрителни, когато се появят младоци в нови коли, без пукнат цент и залагат часовници.
— Ух, все да се набъркат — каза Дийн, — но колко по-свястно беше туй ченге от плъха във Вирджиния. Всеки от тях си мечтае да направи ареста, който ще изкара името му в заглавията на първите страници; мислят, че във всяка пътуваща кола се спотайва търсена чикагска банда. Пък и какво друго да правят.
Летяхме към Тюсън.
Тюсън е разположен в красива речна долина с мескитови дървета, а над него се извисява снежното било на планината Каталина. Градът е бил издигнат с един голям строителен замах; хората не се застояват в него, диви, амбициозни, вечно заети и весели; простряно пране и камиони; блъсканица из централните улици, украсени със знамена: общо взето, типичен калифорнийски град. Улица „Форт Лоуел“, на която живееше Хингам, се виеше покрай красиви поречни дървета в равната гола земя. Заварихме Хингам мрачно умислен в двора си. Той беше писател; пристигнал бе в Аризона, за да работи на спокойствие над книгата си. Беше висок, длъгнест, стеснителен сатирик, който ти мърмореше много смешни неща с обърната встрани глава. Живееше с жена си и бебето в малка къща от кирпичени тухли, която беше построил доведеният му баща — индианец. Майка му живееше в своя постройка в отсрещния край на двора. Тя беше екзалтирана американка със слабост към керамиката, мънистата и книгите. Хингам знаеше за Дийн от писмата ми от Ню Йорк. Връхлетяхме го като облак, всички бяхме гладни, дори Алфред, недъгавия стопаджия. Хингам беше облечен в стар пуловер и пушеше лула в острия пустинен въздух. Майка му излезе и ни покани да хапнем в нейната кухня. Сготвихме си юфка в една голяма тенджера.
После отидохме с колата до магазина за напитки на кръстопътя, където Хингам осребри чек от пет долара и ми даде парите.
Сбогуването беше кротко.
— Наистина ми беше приятно — каза Хингам и извърна поглед.
Зад някакви дървета от другата страна на пясъците светеше яркочервената реклама на крайпътна кръчма. Щом се уморявал да пише, Хингам отивал там да изпие една бира. Чувстваше се много самотен, искаше да се върне в Ню Йорк. Тъжно беше да гледаме как високата му фигура изчезва в мрака, докато ние се носим нататък, също както другите фигури от Ню Йорк и Ню Орлиънс: те стояха неуверени под необятните небеса и всичко около тях потъваше. Накъде? Какво? Защо? Заспете, въпроси! А тая вятърничава тайфа лети напред.
9
На излизане от Тюсън видяхме друг стопаджия на тъмния път. Оклахомец, който живееше в Бейкърсфийлд, Калифорния, той веднага започна да ни разказва историята си:
— Ще се пръсна, тръгвам от Бейкърсфийлд с кола чрез пътническото бюро, а китарата ми остава в багажника на друга; и втората кола изобщо не се появява — изчезва с все парцалите и китарата ми; разбирате ли, аз съм музикант, бях тръгнал към Аризона, за да свиря със състава „Джони Макос Сейджбръш Бойс“. И дявол да го вземе, озовавам се в Аризона напълно фалирал и без китара. Откарайте ме, момчета, до Бейкърсфийлд и там ще взема пари от брат ми.
Колко искате? — Искахме само колкото за бензин от Бейкърсфийлд до Сан Франциско, около три долара. Така станахме петима в колата. — Добър вечер, госпожо — каза той и докосна шапката си в поздрав към Мерилу. Потеглихме.
Посред нощ минахме по планински път над Светлините на Палм Спрингс. Призори се провирахме с мъка през снежни проходи към градчето Мохаве, което беше входът към голямото дефиле Техачапи. Оклахомецът се събуди и заразправя смешни истории; добричкият малък Алфред седеше и се усмихваше. Оклахомецът разказа, че познавал някакъв мъж, който простил на жена си, задето направила опит да го застреля, и я извадил от затвора, но тя направила втори опит, и този път успешен. Минавахме покрай женски затвор, когато ни го разказа. Нагоре пред нас се виждаше началото на дефилето Техачапи. Дийн стисна здраво кормилото и ни изведе на самия връх на света. В каньона минахме покрай огромна, забулена в облаци циментена фабрика. После тръгнахме надолу. Дийн изключи мотора, притисна леко спирачката и започна да преодолява един по един острите завои, да изпреварва коли и да показва всякакви шофьорски фокуси без предимствата на скоростната кутия. Аз се хванах здраво. На места пътят поемаше за малко нагоре; Дийн просто задминаваше колите без никакъв звук, само на инерция. Той познаваше отлично ритъма и резките скорости на първокласното задминаване. Когато стигнахме до един ляв завой в обратна посока покрай ниска каменна стена, издигната над дъното на света, простото взе, като се наклони силно наляво, стиснал кормилото с нетрепващи ръце; а когато завоят отново остро сви в противоположната посока, като този път заобиколи една скала отляво, Дийн се наклони силно надясно, като принуди Мерилу и мен да се наклоним с него. Така се люшкахме и лашкахме надолу, докато стигнем долината на реката Сан Джоакуин. Тя се разстилаше на миля под нас, това дъно на Калифорния, зелена и приказна, погледната от нашия въздушен шелф. Минахме трийсет мили, без да изгорим капчица бензин.