Алфред си гризеше ноктите. При Мадера ние се отклонявахме от пътя за Орегон и там се сбогувахме с Алфред. Пожелахме му късмет и бог да му е на помощ. Той каза, че пътуването с нас е било най-хубавото в живота му.
Като че ли бяха минали едва няколко минути, а ето че вече навлизахме в подножието на планините преди Оукланд. Бързо се озовахме на някаква височина и пред нас се разстла легендарният бял град Сан Франциско върху своите единайсет мистични хълма, а зад тях — синият Тих океан, стената от млечнобяла мъгла, пълзяща от въртопа на „Картофеното течение“, пушеците и златото на късния следобед.
— Стигнахме — разкрещя се Дийн. — Ееей! Колата издържа! Бензинът стигна! Вода! Вода! Няма вече земя! Не можем да вървим по-нататък, защото няма повече земя! А сега, скъпа Мерилу, вие двамата със Сал веднага ще си вземете хотел и ще чакате да ви позвъня утре сутринта, щом уредя всичко с Камий и се обадя на французина за моята работа в железниците. Щом стигнем в града, първата ви грижа на вас със Сал ще бъде да си, купите вестник с обяви и да потърсите работа.
И той мина по моста над оукландския залив, който ни въведе в града. Учрежденията в центъра тъкмо палеха светлините си; напомняха за книжлетата за Сам Спейд17. Когато, залитайки, се измъкнахме от колата на улица „О’Фарел“, поехме си въздух и се протегнахме, сякаш слизахме на бряг след дълго морско пътешествие; стръмната улица се люшкаше под краката ни; от китайския квартал се носеше мирис на пържоли в соев сос. Свалихме всичкия си багаж от колата и го струпахме на тротоара.
Изведнъж Дийн ни каза довиждане. Той се пръскаше от нетърпение да види Камий и да разбере какво е станало. Ние с Мерилу останахме на улицата и тъпо гледахме след него, докато се отдалечаваше.
— Виждаш ли го какво е копеле? — процеди Мерилу. — Дийн ще те зареже, щом му е по-изгодно.
— Знам — отвърнах, погледнах назад, на изток, и въздъхнах. Нямахме пари. Дийн не каза нищо за пари. — Къде ще се настаним?
Понесли саковете си с парцали, ние се залутахме из тесните романтични улички. Всички хора приличаха на безпарични филмови статисти, на излинели старлетки; на разочаровани каскадьори, автомобилни състезатели, трогателни калифорнийски образи, обвеяни от тъгата на края на континента, красиви декадентски казанови, хотелски красавици с подпухнали очи, мошеници, сводници, проститутки, масажисти, пикола — все изпаднали типове, и как да си изкара човек хляба сред такава сбирщина?
10
Все пак Мерилу бе живяла между тези хора — недалеч от „веселите квартали“ — и един хотелски администратор със сивкаво лице ни даде стая на кредит. Това беше първата стъпка. После трябваше да ядем, но го направихме едва в полунощ, когато открихме някаква певица от нощен бар в стаята й; тя постави закачалка върху кошчето за отпадъци, закрепи върху нея обърната с дъното нагоре ютия и подгря консерва свинско с фасул. Погледнах през прозореца мигащите неони и се запитах: „Къде е Дийн сега и защо не се тревожи за нашата съдба?“ Тази година изгубих вярата си в него. Останах в Сан Франциско една седмица и това беше най-кучешкото време в живота ми. С Мерилу изминавахме цели мили, за да търсим пари за храна. Дори ходихме в бедняшкия приют на улица „Мишън“ на гости на някакви пияни моряци, които тя познаваше; почерпиха ни с уиски.
Живяхме заедно в хотела два дена. И разбрах, че сега, след като Дийн изчезна от играта, Мерилу изгуби всякакъв интерес към мен; тя се бе опитвала чрез мен, неговия приятел, да го впримчи. В стаята се карахме. Нощем в леглото аз й разказвах сънищата си. Разказах й за огромната змия на света, която се е свила в земята като червей в ябълка, но някой ден ще изрие хълм, който оттогава ще бъде известен като Змийския хълм, ще се разгъне по прерията, дълга хиляди мили, и ще започне да поглъща всичко по пътя си. Казах й, че тази змия е Сатаната.
— Какво ще стане тогава? — изписка Мерилу от ужас и се притисна в мен.
— Един светец на име Доктор Сакс ще я унищожи с тайно биле, което приготвя точно в този миг в подземната си бърлога някъде из Америка. А може да се окаже и друго, че змията е просто обвивка, в която се крие ято гълъби; и когато тя умре, облаци от сиви гълъби ще изпърхат от нея и ще понесат вести за мир по целия свят.
Загубил си бях ума от глад и горчивина.
Една вечер Мерилу изчезна със собственичката на някакво нощно заведение. Чаках я гладен пред входа на „Ларкин енд Гиъри“ на отсрещната страна на улицата, както се бяхме уговорили, когато тя неочаквано излезе от фоайето на публичния дом заедно със своята приятелка, собственичката-на нощното заведение, и с един тлъст застарял мъж със скъпа кожена чанта. Уж беше отскочила дотам само за да види приятелката си. В този миг разбрах каква курва беше Мерилу. Не посмя дори да ми даде знак, въпреки че ме видя пред оня вход. Заситни, влезе в кадилака и се изгубиха. Сега вече нямах никого, нищо.