Едно момче, подкарало нещо като подвижна работилница за инструменти — всъщност камион, претъпкан с инструменти, който то шофираше право, като някакъв модерен разносвач на мляко, — ме превози до върха на полегатия хълм, откъдето веднага ме взеха един фермер и синът му, отиващи към Ейдъл, щата Айова. В този град, под големия бряст до една бензиностанция, се запознах с друг стопаджия, типичен нюйоркчанин, от ирландски произход, който дълги години бил работил на пощенски камион, а сега се бе запътил към момичето си в Денвър и към нов живот. Струва ми се, че бягаше от нещо в Ню Йорк, най-вероятно от закона. Беше истински червенокос млад, тридесетинагодишен пияница и в друг случай сигурно би ме отегчил, но по това време вече сетивата ми бяха зажаднели за каквато и да е човешка връзка. Облечен бе в протрит пуловер и торбести панталони и не носеше със себе си нищо от рода на чанта — само четка за зъби и носни кърпички. Обяви, че ще стопираме заедно. Трябваше да му откажа, защото изглеждаше доста ужасно на пътя. Но не се разделихме и един мълчаливец ни превози до Стюарт, Айова, където вече сериозно заседнахме. Висяхме пред железопътното гише на Стюарт и чакахме цели пет часа, до залез слънце, да се появи някое превозно средство за запад; убивахме времето, като първо всеки разказа за себе си, после той разправи няколко мръсни истории, а накрая просто взехме да ритаме камъчета и да издаваме от тъпи по-тъпи звуци. Дотегна ни. Реших да похарча един долар за бира; отидохме в стария салун3 на Стюарт и ударихме по няколко. Той се отряза, както се е отрязвал всяка вечер на Девето авеню, там, в нашия Ню Йорк, и в изблик на веселие закрещя в ухото ми всички долни фантазии на живота си. Този човек с нещо ми хареса; не защото беше добро момче, както разбрах по-късно, а защото във всичко бе ентусиаст. Върнахме се обратно на пътя в мрака, но разбира се, никой не спря да ни вземе, а и нямаше кой знае какво движение. Това продължи до три часа сутринта. По едно време се опитахме да подремнем на пейката пред гишето на тарата, но телеграфът гракаше цяла нощ и не можахме да мигнем, а и отвън току прогърмяваха тежкотоварни композиции. Не знаехме как се скача във влак в движение; никога не го бяхме правили; не знаехме дали тези влакове пътуват на изток или на запад, не знаехме как да открием това, нито пък кои вагони да изберем — закритите товарни или откритите платформи, или хладилните и така нататък. Затова, когато точно преди съмване пристигна автобусът за Омаха, ние скочихме в него и се присъединихме към спящите му пътници — аз платих и моя, и неговия билет. Той се казваше Еди. Приличаше ми на един от братовчедите на жена ми от Бронкс. Затова и не го изоставих. Все едно, че бях взел със себе си стар приятел, ухилен добряк, та да се занасяме по пътя.
Призори стигнахме в Каунсъл Блъфс; погледнах навън. Цяла зима бях чел за съборите, които си уреждали тук шофьорите на тежкотоварните коли, преди да се впуснат по пътищата към Орегон и Санта Фе: разбира се, видях само хубавки, спретнати извънградски къщи в какви ли не противни стилове, накацани в неприветливата сива зора. После Омаха и, о, господи, за пръв път съзрях жив каубой — вървеше покрай зловещата стена на склада за месо с голяма каубойска шапка и тексаски ботуши и по нищо не се отличаваше от отрепките, които се скитат в тухленостенните зори на Изтока, освен дето беше маскиран. Слязохме от автобуса и тръгнахме право нагоре по хълма — полегато възвишение, оформяно през хилядолетията от мощната Мисури, около което бе израснала Омаха. Излязохме от населеното място и вдигнахме палци. Взе ни за късо разстояние заможен фермер с каубойска шапка, който каза, че долината на Плати е голяма колкото долината на Нил в Египет и в момента, в който го изговаряше, видях в далечината високите дървета, навървени покрай речното корито, и ширнатите се злачни поля от двете му страни, и почти се съгласих с фермера. По-късно, когато стояхме на друг кръстопът и вече бе започнало да се заоблачава, друг каубой, този път почти шест фута висок, но пък с по-скромна шапка, ни извика и ни попита дали някой от нас кара кола. Разбира се, и аз, и Еди, само че Еди имаше разрешително, докато аз нямах. Каубоят трябваше да отведе две коли в Монтана. Жена му се намирала в Гранд Айланд и той искаше от нас да караме едната кола дотам, откъдето жена му щяла да я поеме. После те се отклоняваха на север и щяхме да се разделим. Все пак предлагаше ни да минем с него цели сто мили навътре в Небраска и ние естествено не пропуснахме възможността. Еди щеше да пътува сам, аз и каубоят след него, но едва излязохме от града, и Еди наду с деветдесет мили в час, просто от възторг.