Обикалях улиците и събирах фасове. Минах покрай едно рибно ресторантче на улица „Маркет“ и изведнъж жената зад тезгяха ме изгледа ужасена; тя беше собственичката и очевидно си помисли, че ще нахълтам с оръжие, за да обера заведението. Аз го отминах на няколко крачки. Внезапно си представих, че тази жена е моя майка от преди двеста години в Англия и че аз съм неин син-разбойник, избягал от тъмница, за да смути честния й труд в нейната гостилница. Застинах от възторг на тротоара. Огледах улицата. Вече не знаех дали това беше улица „Маркет“ или улица „Кънал“ в Ню Орлиънс: водеше към вода, неопределена всемирна вода, също както Четирийсет и втора улица в Ню Йорк води към вода, човек никога не може да е сигурен къде се намира.
Помислих си за призрака на Ед Дънкъл по „Таймс Скуеър“. Бълнувах. Дощя ми се да се върна и да се изхиля в лицето на моята странна дикенсова майка от ресторантчето. Изтръпнал бях от главата до петите. Сякаш лавина от спомени ме връщаше назад към 1750 година в Англия, а в този миг в Сан Франциско някой друг в друго тяло живееше моя живот. „Не — като че ми говореше ужасеният поглед на тази жена, — не се завръщай и не терзай душата на честната си отрудена майка. Ти не си ми вече син — и баща ти, първият ми мъж, не ми е никакъв. Откак този добър грък се съжали над мен. (Собственикът беше грък с космати ръце.) Ти не си добър, имаш слабост към пиянство и свади и накрая безчестно ще ограбиш плодовете на скромния ми труд в гостилницата. Ох, сине! Никога ли не си падал на колене да молиш опрощение за безбройните си грехове и мошеничества? Изгубено момче! Иди си! Не мъчи душата ми; добре сторих, че те забравих. Не отваряй стари рани, живей така, сякаш не си се връщал и не си отправял взор към мен, не си виждал смирения ми труд, дребните ми скътани парици, алчен да грабнеш, нетърпелив да отнесеш, намръщен, необичан, злосторен сине на моята плът! Сине! Сине!“ Това ме подсети как в Гретна, когато бяхме със Стария Бул, името на Голямото Тате призова духа на баща ми. За миг изживях онова състояние на екстаз, за което вечно бях копнял, прекрачих решително във времето към извънвременните сенки, стъписах се пред уязвимостта на тленното царство, усетих смъртта по петите, която те мушка да тичаш нататък — призрак, задъхан от собствения си бяг, — и се блъснах в жицата, а от нея се разлетяха ангели, за да изчезнат в свещената бездна на несътворената празнота, където мощни и неразгадаеми излъчвания образуват ослепително яркото Абсолютно съзнание и сред магичен небесен рояк се разтварят като лотоси безброй приказни светове. Разнесе се неописуем тътен, не просто бучене в ушите ми, а кънтеж от всички посоки, който не напомня на ни един от познатите ни звуци. Разбрах, че съм умирал и съм се прераждат безброй пъти, но нямам спомен за това, защото преходите от живот към смърт и обратно към живот са така лесни за духа, магически превъплъщения, без усилия, както милионите заспивания и пробуждания, изцяло непреднамерени, несъзнателни. Разбрах, че само благодарение на устойчивостта на вътрешното Съзнание раждането и смъртта се гонят като вълнички, сякаш вятър бърчи огледално спокойната и чиста повърхност на езерото. Усетих сладко, замайващо блаженство, като че бях вкарал силна доза хероин в главната си артерия; като че бях отпил в късен следобед голяма глътка вино, която те кара да потрепереш; краката ми изтръпнаха. Помислих, че в този миг ще умра. Но не умрях, а вървях още четири мили и събрах десет дълги фаса, отнесох ги в хотелската стая на Мерилу, изтърсих тютюна им в старата си лула и я запалих. Бях много млад, за да проумея какво се бе случило. От прозореца надушвах всички ястия на Сан Франциско. Някъде навън имаше ресторанти за морски специалитети, където хлебчетата винаги са топли, та чак панерчетата ти се ще да загризеш; където дори листът с менюто е съблазнително пикантен, сякаш е бил топнат в горещ бульон и след това запечен, та те примамва да го схрускаш. Покажете ми само една люспица от лефер върху листа с менюто и аз ще я изям: дайте ми да помириша само рибената мазнина и щипците от омари. В други ресторанти пък поднасят дебели червени бифтеци със сос или пилета, печени във вино. А заведенията, където цвърчат кюфтета на скара и кафето струва само пет цента! И, ох, онова препържено блюдо с уханни подправки, чийто мирис нахлува в стаята ми от китайския квартал и се размесва с дъха на соса за спагети от „Норт Бийч“ и на месестите варени раци от „Фишърманс Уорф“ или не, на филетата от „Филмор“, които се въртят на шишове! Прибавете и подлютения до червено боб от улица „Маркет“, и пържените картофи от винените нощи на Ембаркадеро, и попарените стриди в Сосалито от другата страна на залива, и ще си представите моя блян за Сан Франциско. Но само ако добавите и мъглата, пронизващата мъгла, от която изгладняваш, и пулсирането на неони в меката нощ, и потракването на красавици с високите им токчета, и белите гълъби от витрината на магазина за китайски продукти…