11
Така ме завари Дийн, когато най-после реши, че заслужавам да бъда спасен. Заведе ме в къщата на Камий.
— Къде е Мерилу бе, човек?
— Избяга, курвата.
Камий беше истинско облекчение след Мерилу; възпитана, учтива млада жена, която при това си даваше сметка, че осемнайсетте долара, които й бе изпратил Дийн, бяха от мен. Но къде изчезна, о, сладка Мерилу? Починах си няколко дни в къщата на Камий. От прозореца на нейната дневна в дървената къща на улица „Либърти“ се виждаше целият Сан Франциско, пламтящ в зелено и червено в дъждовната нощ. През няколкото дни, които прекарах там, Дийн предприе най-нелепата стъпка в трудовата си кариера. Стана демонстратор по домовете на тенджери под налягане. Търговецът, който го нае, го затрупа с мостри и рекламни листовки. Първия ден Дийн беше ураган от енергия. Обикалях с него из целия град, докато той си уреждаше срещи. Идеята беше да получава покани за светски вечери и в даден момент да скача и да демонстрира тенджерите под налягане.
— Братче — възбудено ми заразказва Дийн, — тая работа е по-шантава дори от оная, която вършех за Сайнах. Сайнах продаваше енциклопедии в Оукланд. Никой не можеше да му откаже. Държеше дълги речи, сновеше нагоре-надолу, смееше се, плачеше. Веднъж нахълтахме в една къща, чиито обитатели тръгваха на погребение. Сайнах падна на колене и започна да се моли за спасението на душата на покойния. Хората се разплакаха. И той им продаде цяла енциклопедична поредица. Няма по-откачен човек от него на тоя свят. Къде ли е сега? Лепвахме се за хубавите млади дъщери и ги опипвахме в кухните. И днес следобед просветих по същия начин една свръхпищна домакиня в малката й кухня — демонстрирах с ръка около кръста й. Ха! Хммм! Ееех!
— Карай в тоя дух, Дийн, може би някой ден ще станеш кмет на Сан Франциско.
Беше си разработил цяла рекламна система: упражняваше я вечер пред Камий и мен.
Една сутрин застана гол пред прозореца, загледан в изгрева над Сан Франциско. Имаше точно вид на човек, който някой ден ще стане езически кмет на Сан Франциско. Но енергията му се изчерпа. В един дъждовен следобед търговецът на тенджерите пристигна вкъщи, за да разбере какво става. Дийн. Дийн лежеше проснат на дивана.
— Опита ли се да продадеш тези тенджери?
— Не — отвърна Дийн. — Задава ми се друга работа.
— А какво ще правиш с мострите?
— Не знам.
В гробно мълчание търговецът събра жалките си тенджери и си отиде. От всичко ми бе дошло до гуша, бях уморен, Дийн също.
Но една нощ ние двамата внезапно пак подивяхме; и хукнахме към едно малко нощно заведение, за да послушаме Слим Гейлард. Слим Гейлард е висок слаб негър с огромни тъжни очи и всяка втора дума, която произнася, е „оруни“. „Окей-оруни“ и „Ще удариш ли едно уиски-оруни?“ В това заведение на Фриско се стичаха големи жадни тълпи от млади полуинтелектуалци, настаняваха се в нозете му и го слушаха как свири на пиано, китара и бонго-барабани. Когато се разсвири, той съблича ризата и фланелката си и чак тогава истински се възнася. Върши и говори, каквото му мине през ум. Започва да пее например някоя песен — „Бетонобъркачка“ — тъпа-тъпа, тъпа-тъпа, неочаквано забавя ритъма, мрачно се замисля над своите бонго-барабани, докато връхчетата на пръстите му едва трополят по кожата, а в това време публиката се накланя напред, стаила дъх, За да го чува; човек си помисля, че това ще продължи минута или две, а той изкарва цял час, изтръгвайки неуловими звуци с връхчетата на пръстите си, все по-тихи и по-тихи, докато накрая престанат да се чуват и шумът от уличното движение нахлуе през отворената врата. След което бавно се надига, взема микрофона и също тъй бавно произнася: „Великият-оруни… прекрасният-оваути… здравей-оруни… уиски-оруни… всичко е оруни… как живеят момчетата от първия ред със своите момичета-оруни… оруни… оваути… оруниоруни…“ И така петнайсет минути, гласът му става по-мек и по-мек, докато съвсем замре. Големите му тъжни очи обхождат публиката.