На смрачаване си тръгвах. Чувствах се като прашинка върху тъжната червена земя. Минавах покрай хотел „Уиндзор“, където Дийн Мориарти бил живял с баща си по време на депресията от трийсетте години, и както преди време, търсех начин да си възвърна тъжната прословута способност на моето съзнание да броди във времето. Или откривах в места като Монтана някой, който прилича на баща ми, или търсех бащата на приятеля си там, където той отдавна вече не беше.
В една люлякова вечер вървях през светлините на Двайсет и седма улица и на „Уелтън“ в негърския квартал на Денвър и ме болеше всяко мускулче; исках да съм негър, защото почувствах, че най-доброто, което светът на белите ми бе предложил, не можеше да ме въздигне до екстаза, в него не пулсираха достатъчно живот, радост, наслада, мрак, музика, нито пък нощ. Спрях пред една лавка, от която продаваха горещо чиле в картонени чинийки; купих си и го изядох, докато се разхождах из тъмните тайнствени улички. Прииска ми се да съм денвърски мексиканец или дори беден, изнурен от работа японец, всичко друго, но не и това печално същество, което бях, разочарован „бял човек“. През целия си живот бях хранил бели надежди; затова бях оставил такава добра жена като Тери в долината Сан Джоакуин. Вървях покрай тъмните веранди на мексиканските и негърските домове; дочувах приглушени гласове, току се мяркаше мургавото коляно на някое тайнствено знойно момиче; и тъмните лица на мъже през обраслите в рози градински беседки. Малки деца седяха като мъдреци в прастари люлеещи се столове. Появи се група чернокожи жени, едно момиче се откъсна от по-възрастните майчини силуети и забърза към мен — „Здравей, Джо!“ — изведнъж видя, че не съм Джо, и изтича изчервена назад. Защо не бях Джо! А само Сал Парадайз, тъжен скитник във виолетовия сумрак, в мъчително сладката нощ, който копнее да смени света си с този на щастливите, чистосърдечни, възторжени негри на Америка. Запуснатият квартал ми напомни за Дийн и Мерилу, които познаваха улиците му така добре от детството си. Как само исках да ги намеря!
На ъгъла на Двайсет и трета улица и „Уелтън“ играеха софтбол18 под лъчите на прожектори, които осветяваха също и бензиновия резервоар. Огромна жадна тълпа ревеше при всяко подаване. Чудни млади герои от какви ли не раси — бели, чернокожи, мексиканци, чистокръвни индианци — тичаха по игрището с трогателна сериозност. Просто деца от улицата, навлекли екипи. Нито веднъж в живота си на спортист не си бях позволявал да играя като тях — пред съседските семейства, пред момичетата на сърцето си и децата от квартала, нощем, на прожектори; моите мачове винаги са били колежански, важни, със сериозни лица от всички страни; не съм изживявал момчешка, човешка радост като тази. Сега вече беше много късно. До мен седеше стар негър, който явно не пропускаше нито един мач. До него пък — стар бял бедняга; после мексиканско семейство, момичета, момчета — цялото човечество, всички вкупом. Ох, колко тъжни бяха светлините тази нощ! Момчето, което подаваше топката, невероятно приличаше на Дийн. Една красива русокоса мадама от пейките приличаше страшно на Мерилу. Това беше Денвърската Нощ; аз можех само да умра.
Отсреща, през улицата, негърски семейства седяха по стълбите пред къщите си, приказваха си, гледаха през дърветата звездното небе, отпуснали се в меката нощ, и от време на време хвърляха по едно око към мача. По улицата минаваха доста коли и спираха на ъгъла, когато светнеше червен светофар. Във въздуха витаеше възбуда, пулсираха трептенията на живот, преливащ от истинска радост, живот, непознат разочарованието, „белите скърби“ и така нататък. Старият негър извади консерва бира от джоба на палтото си и се зае да я отваря; старият бял човек завистливо изгледа консервата и порови из джоба си, да види дали и той не може Да си купи една консерва. Умрях! Тръгнах си.
Отидох да видя една моя позната богата мадама. На сутринта тя измъкна от копринения си чорап стодоларова банкнота и ми каза:
— Говореше за някакво пътуване до Фриско; щом е такъв случаят, вземи ги, тръгни и си изкарай славно.