Така се решиха всички мои проблеми; чрез пътническото бюро си осигурих място в кола за Фриско срещу единайсет долара за бензин и се понесох през страната.
Колата караха две приятелчета; казаха, че са сутеньори. Имаше и други двама пътници. Седяхме плътно сместени отзад, насочили мислите си към целта. Минахме през прохода Бърлъд и се спуснахме към голямото плато, Тейбър-наш, Тръбълсъм, Кремлинг; надолу по прохода Рабит Иърс до изворите Стиймбоут и нататък; подир това петдесет мили прашно отклонение: после Крейг и Голямата американска пустиня. Когато прекосихме границата между Колорадо и Юта, на небето сякаш зърнах бога — под формата на огромни, златни, пламтящи в слънцето облаци над пустинята; те като че ме посочиха и ми проговориха: „Премини оттук и продължи, ти вървиш по пътя към небето.“ Но уви, на мен ми бяха по-интересни старите, мръсни преселнически фургони и комарджийските маси, поставени насред пустинята на Невада до някоя лавка за кока-кола, където има и дървени къщички с обрулени от стихиите табелки, които се блъскат в зловещото свистене на пустинния вятър, а на тях пише: „Тук е живял Бил Гърмящата змия“ или пък: „В тази дупка прекара дълги години Беззъбата Ани“. Да, пфюууу! В Солт Лейк Сити сутеньорите направиха проверка на момичетата си и продължихме нататък. И докато разбера, пред очите ми за трети път изникна приказният град Сан Франциско, разстлан покрай залива в глъбините на нощта. Щом слязох, втурнах се към Дийн. Той имаше вече малка къща. Изгарях от нетърпение да разбера какви мисли се въртят в главата му и въобще какво ще стане; защото аз нямах вече нищо зад себе си, бях изгорил мостовете, за нищо не ме беше грижа. Почуках на вратата му в два и половина сутринта.
2
Появи се на прага чисто гол и нямаше да се притесни дори ако на вратата му бе потропал президентът. Дийн посрещаше света в натура.
— Сал! — възкликна той с искрено благоговение. — Мислех, че никога няма да го направиш. Най-после дойде при мен.
— Да! — отвърнах. — При мен всичко се разпадна. Как стоят нещата при теб?
— Не съвсем добре, не съвсем добре. Сал, колко неща имаме да си кажем! Най-после и за нас дойде време да си говорим и да разнищим всичко.
Нямахме различия по този въпрос и влязохме. Моето пристигане беше като появата на незнаен чудовищно злосторен ангел в дома на снежнобялото руно, защото това, че ние с Дийн възбудено заговорихме в кухнята долу, предизвика вопли отгоре. На всичко, което казвах, Дийн отвръщаше с диво, шепнещо, потръпващо: „Да!“ Камий знаеше какво ще се случи. В последните месеци Дийн явно се е бил укротил; но ангелът бе долетял и той отново полудяваше.
— Какво й става? — прошепнах аз.
— Става все по-лоша и по-лоша, братче — обясни ми той, — плаче, прихваща я, не ме пуска да слушам Слим Гейлард, побеснява всеки път, когато закъснея, а щом си остана вкъщи, не ми говори или пък ми крещи, че съм животно.
Той изтича горе, за да я успокои. Чух Камий да пищи:
— Ти си лъжец, лъжец си, лъжец!
Използвах момента да огледам прелестната къща, която си бяха взели. Беше двуетажна, разкривена, паянтова дървена къщичка, в квартал, където се даваха домове под наем, точно на върха на Руския хълм и с изглед към залива; имаше четири стаи — три на горния етаж и една голяма приземна кухня долу. Вратата на кухнята извеждаше към затревен двор с простряно пране. От кухнята се влизаше в килер, където още се търкаляха старите обувки на Дийн, спечени с цял инч тексаска тиня от нощта, когато хъдсънът затъна в блатата покрай реката Брейзос. Разбира се, хъдсънът бе изчезнал; Дийн не могъл да изплаща вноските му. Сега нямаше кола. Непредвидено бяха направили второ дете, което бе на път да се роди. Ужасно беше да слушаме как Камий хълца горе. Не можехме да го понесем, затова излязохме, купихме бира и я домъкнахме в кухнята. Камий най-после заспа или е прекарала останалата част от нощта втренчена в непрогледния мрак. Не можех да проумея какво не е наред, освен евентуално това, че в края на краищата тя се е побъркала заради Дийн.
След последното ми отпътуване от Фриско Дийн отново откачил по Мерилу и месеци наред се навъртал край нейната стая на „Дивисадеро“, където всяка нощ тя преспивала с различни моряци, а Дийн надничал вътре през пролуката за писма, откъдето гледал право в леглото й. Там виждал всяка сутрин Мерилу изтегната с някое момче. Следял я но града. Искал да се добере до абсолютното доказателство, че е проститутка. Обичал я, не му излизала от ума. Накрая по грешка му попаднала някаква лоша трева, както наричат в бранша зелената, необработена марихуана, от която пушил прекалено много.