Все пак Галатия Дънкъл, единствена от цялата тайфа, не се страхуваше от Дийн и съумя най-спокойно, свела лице, да му надума пред всички. В старите денвърски дни момчетата сядали с момичетата си в тъмното около Дийн, а той говорел и говорел, и говорел с глас, който някога хипнотизирал с необикновеността си: разправяше се, че привличал момичетата не само със съдържанието на онова, което казвал, но и просто С убедителната сила на гласа си. Това било, когато Дийн бил на петнайсет, шестнайсет години. Сега неговите ученици се бяха изпоженили, а съпругите на учениците му го бяха повалили на тепиха заради чувствеността и желанието за живот, които разбуждаше у мъжете им. Заслушах се по-нататък.
— Сега ти тръгваш на изток със Сал — продължаваше Галатия — и какво си мислиш, че ще постигнеш с това? Камий ще трябва да остане вкъщи, за да гледа бебето — и ще си изгуби работата. Не е чудно, че не иска да те вижда повече, и аз не я обвинявам. Ако срещнеш по пътя Ед, кажи му да се прибере при мен, иначе ще го убия.
Точно тъй го каза, направо. Ужасно тъжна нощ беше. Като че се бях събрал с непознати братя и сестри в някакъв кошмарен сън. Настъпи пълна тишина, положение, от което някога Дийн щеше да се измъкне с думи, но сега той също мълчеше, нищо, че продължаваше да стои глупаво прав пред всички, точно под лампата, раздърпан и победен, с обляно в пот кокалесто лице и пулсиращи вени, и да мърмори: „Да, да, да“ сякаш през цялото това време го осеняваха велики прозрения: аз съм убеден, че наистина го осеняваха, останалите само подозираха, но и това ги плашеше. Дийн беше БИЙТ — коренът и душата на битничеството. Какво знаеше той? Полагаше всички усилия да ми обясни онова, което знаеше, и другите ми завиждаха, завиждаха ми за това, че съм до него, че го браня и пия от неговия извор, както те се бяха опитвали да сторят някога. Едва сега се вгледаха в мен. Откъде съм се взел аз, непознатият, на техния Западен бряг в тази светла нощ? Потръпнах от тази мисъл.
— Ние тръгваме за Италия — казах и си измих ръцете от цялата разпра. Тогава във въздуха се промъкна особено чувство на майчино задоволство, защото момичетата всъщност гледаха на Дийн с очите на майка към любимото си блудно чедо, а той, с печалния си палец и умението си да прозира нещата, го разбираше прекрасно; затова и можа да напусне апартамента в гробното мълчание, без дума да каже, и да остане да ни чака долу, докато ние разрешим в себе си въпроса с времето. Така усещахме нещата относно призрака на тротоара. Погледнах през прозореца. Той стоеше сам пред вратата и гледаше улицата. Горчивина, обвинения, съвети, морал, тъга — всичко беше зад гърба му, а напред го очакваше парцаливата екзалтирана радост от чистото съществуване.
— Галатия, Мари, хайде да обиколим джаз-локалите и да забравим всичко. Дийн ще умре някой ден. И тогава няма да можете повече да му говорите.
— Колкото по-рано умре, толкоз по-добре — отсече Галатия официално от името на почти всички в стаята.
— Добре де — казах, — но засега е жив и аз се хващам на бас, че всички вие умирате от любопитство да видите какво ще направи след малко и това е, защото той знае тайната, която всички се трепем да научим; тази тайна цепи главата му и ако той полудее, не се тревожете, вината няма да е ваша, а господна.
Те не се съгласиха с мен; казаха, че изобщо не познавам Дийн; казаха, че той е най-големият негодник, който някога е ходил по земята, и че един ден за мое съжаление ще разбера това. Забавно ми беше да ги слушам как бурно ме опровергават. Рой Джонсън се нагърби да защитава дамите и заяви, че познавал Дийн по-добре от всички нас и че Дийн е само един интересен и много забавен бивш затворник. Излязох, отидох при Дийн и си поговорихме за станалото:
— Ех, братче, не бери грижа, всичко е съвършено и прекрасно.
Той се потърка по корема и облиза устни.
4
Момичетата слязоха и се впуснахме в нашата славна нощ, като още веднъж забутахме колата по улицата.
— Ехе-хееей! Тръгваме! — провикна се Дийн, наскачахме на задната седалка и с гръм и трясък се понесохме към малкия Харлем на улица „Фолсъм“.
Изхвърчахме от колата в лудата топла нощ, щом чухме див протяжен писък на тромпет: „Иии-яя! Иии-яя! Иии-яя!“ Дийн притича през улицата, размахал палец във въздуха, и подвикна: „Надувай, надувай!“ Група негри, облекли празничните си костюми, буйстваха пред вратата. Заведението беше евтин салун с малка естрада, върху която свирачите едва се сместваха, още повече, че всички носеха шапки с периферии: но пък надуваха с все сили инструментите си над главите на хората, бясно място: откачени размъкнати жени се разхождаха насам-натам, някои бяха по хавлии, бутилки издрънчаваха по пода. В задната част на заведението, в нещо като тъмен проход зад шуртящите тоалетни, мъже и жени стояха прави край стената, пиеха гаден коктейл — вино сподиоди — и плюеха шумно, коктейлът беше от вино и евтино уиски. Тромпетистът извиваше в най-високите регистри чудно хубав волен мотив, звуците политаха нагоре, после се спускаха надолу и преминаваха от „Иии-яя!“ в по-дивото „Иии-диии-лии-яя!“, пак се издигаха и продължаваха равно, съпроводени от търкалящия се грохот на протритите от биене барабани, по които сипеше бесни удари едър недодялан дебеловрат негър; той не се интересуваше от нищо друго, освен как да накаже изстрадалите си барабани, тряс, рррррр-ръм-бум, тряс. Какофония от музика, но изведнъж тромпетистът улучи великия звук и всички разбраха, че го е улучил. Дийн стисна главата си, както стоеше сред тълпата, а тая тълпа беше най-лудата в света. С викове и светнали погледи всички насърчаваха тромпетиста да удържи и продължи находката си; както беше свит, той се изправяше, после отново се навеждаше с тромпета и кристалночистият му стон се издигаше над глъчката. Висока кльощава негърка въртеше кокалите си пред самото гърло на тромпета, който почти я прободе: „Иуу! Иуу! Иуу!“