Ние с Дийн отидохме при него да си поговорим. Поканихме го в колата. Когото влязохме, той неочаквано се провикна:
— Да! От всичко най обичам голямата забава. Къде отиваме? — Дийн заподскача на мястото си и се закиска като шантав. — Само че по-късно! По-късно! — продължи тромпетистът. — А сега ще кажа на сина ми да ни закара в „Джеймсънс Нук“, трябва да пея там. Братче, аз живея, за да пея. От две седмици пея „Затвори си очите“, нищо друго не ми се пее. А вие какво правите, момчета? — Обяснихме му, че след два дена тръгваме за Ню Йорк. — Боже, никога не съм бил там, а разправят, че е ужасно щурав град, но аз нямам причина да се оплаквам и от тук. Женен съм, нали разбирате.
— Така ли — каза Дийн и запали. — И къде е любимата нощес?
— Какво искаш да кажеш? — тросна се тромпетистът и го стрелна с крайчето на окото си. — Не чу ли, че сме женени?
— Да, разбира се — отвърна Дийн. — Само питам. Може би тя има приятелки? Или сестри? Просто ми се иска да си направим един голям празник.
— За какво ни е, животът е възтъжен за безкрайни празници — отвърна тромпетистът и отправи поглед към улицата. — Ей, дявол да го вземе — провикна се той, нямам мангизи, но тая нощ ми е все едно.
И се върнахме в заведението за по още едно. Нашите момичета така се бяха отвратили от мен и Дийн, задето ги бяхме зарязали и търчахме нагоре-надолу, че тръгнаха пеша за „Джеймсънс Нук“; впрочем колата и без туй вече не работеше. В бара попаднахме на ужасна гледка: един бял педераст, битник, облечен в хавайска роба, питаше големия барабанист дали може да го замести за малко. Музикантите го изгледаха подозрително.
— Бива ли те?
Той отговори предвзето, че го бива. Те се спогледаха и казаха:
— Да, личи си, хайде, от нас да мине!
Така че педерастът седна на барабаните, момчетата започнаха да свирят джъмп, а той глупаво загали с четчиците малките барабани като за размазан боп и заклати глава в оня самодоволен унес, така добре анализиран от Райх, който не е друго освен резултат от прекаляване с опиатите, алкохола и порока от режима на бибопа. Но на него му беше все едно. Усмихваше се щастливо в пространството и поддържаше така, макар И тихо, с деликатността на боп-ритъма — смешен шумолящ фон за мощния тръбен зов на блуса, който надуваха момчетата, без да забелязват неговите барабани. Големият негър, дебеловратият барабанист, седеше и си чакаше реда.
— Абе какво прави тоя човек? — възкликна той. — Мисли си, че свири! Виж го ти! По-о-серко! — И извърна поглед отвратен.
Появи се синът на тромпетиста: дребно спретнато негърче, което караше голям славен кадилак. Натъпкахме се всички в него. То се сви зад волана и пришпори колата със седемдесет мили в час през натовареното движение на Фриско, без нито веднъж да спре; караше толкова добре, че никой не забеляза скоростта му. Дийн беше във възторг:
— Я го виж това човече! Гледай само как седи и дъни колата, без да му трепне нито едно мускулче, и както си кара, може да ти говори цяла нощ, само дето не му се приказва: ех, братче, колко неща, колко много неща мога… иска ми се… ех, да. Хайде да караме нататък, да не спираме — сега е моментът! Сега!
Момчето зави при един ъгъл, плъзна се пред „Джеймсънс Нук“ и паркира точно отпред. В същото време спря едно такси; от него изскочи кльощав, сух, дребен негърски проповедник, който подхвърли долар на шофьора и изкрещя още от улицата: „Давай!“, втурна се в заведението, тичешком прекоси приземния салон, без да спира да крещи: „Давай, давай, давай!“, после се запрепъва нагоре по насрещните стълби, като за малко не се пльосна по очи, отвори с трясък вратата, нахълта в помещението, където ехтеше в разгар джаз сешън, протегнал напред ръце, за да се опре на тях, ако се препъне и падне, и налетя право на Лампшейд, който работеше като келнер в „Джеймсънс Нук“ през този сезон; музиката тръбеше ли, тръбеше, проповедникът се закова в рамката на разтворената врата и изкрещя: „Хайде, момче, давай, свири за мен!“ Музикантът беше дребен, нисък негър с алт-саксофон, който, заяви Дийн, очевидно живееше при баба си също както Том Снарк, спеше по цял ден, а вечер надуваше сакса и изкарваше сто мотива, преди да се разгрее и да се разсвири истински — етапа, на който бе в момента.