— Тия стари, романтични, препатили железничари на Фриско живеят тъжен, но изпълнен с желание и енергия живот — казах на Дийн в банята. — Много мило беше, че ни пусна да поспим при него.
— Даа, даа — измърмори Дийн, без да ме чува. Той изхвърча да търси кола в пътническото бюро. Моята задача беше да отида до Галатия Дънкъл и да прибера багажа ни. Тя седеше на пода и редеше картите.
— Е, довиждане, Галатия, пожелавам ти всичко да се нареди от хубаво по-хубаво.
— Когато Ед се върне, ще го водя всяка нощ в „Джеймсънс Нук“ и ще го пускам да се набесува. Мислиш ли, че с това ще го спечеля. Сал? Не знам какво да правя.
— Какво казват картите?
— Асото пика е далеч от него. Наоколо му винаги има купи — дама купа никога не е далече. А виждаш ли го валето пика? Това е Дийн, винаги е близо до него.
— Е, след час потегляме за Ню Йорк.
— Един ден Дийн ще тръгне за някое такова пътешествие и повече няма да се върне.
Тя ми позволи да взема душ и да се обръсна, после се сбогувахме, аз снех торбите долу и спрях микробусчето, което всъщност беше такси, но вървеше само по определен маршрут и човек можеше да спира и да се вози, докъдето поиска, само срещу петнайсет цента, приклещен между другите пътници, също както в автобус, но пък сред приказки и смешки както в частна кола. В този последен наш ден улица „Мишън“ беше една безкрайна суматоха от строителни работи, играещи деца, шумни негри, които се връщаха от работа, прах, олелия — отвсякъде ехтяха мощният тътен и вибриращото боботене на този най-оживен американски град, а над нас се синееше чистото небе, от мъгливото море прииждаше радост, която нахлуваше всяка нощ и разбуждаше у хората глад за хляб и забавления. Не ми се тръгваше. Прекарал бях в града някакви си шейсетина часа. С безумеца Дийн само се щурахме по света, без всъщност да го виждаме. Следобед вече се носехме към Сакраменто и към Изтока.
5
Собственикът на колата беше висок слаб педераст, който се връщаше у дома си в Канзас, носеше тъмни очила и караше безкрайно внимателно; колата беше от ония, които Дийн наричаше „педерастки файтони“ — нито достатъчно пъргава, нито достатъчно мощна. „Женска кола!“ — изсумтя в ухото ми Дийн. Имаше още двама пътници, мъж и жена — загубени туристи, които биха желали да спират и преспиват навсякъде по пътя. Първата спирка трябваше да бъде Сакраменто, което не беше дори началото на пътуването ни към Денвър. Ние с Дийн седяхме отзад, сами, предали се в ръцете на другите, и си приказвахме.
— Ей, как свири снощи оня алтсаксофонист, как го улови и как великолепно го удържа! Никога не съм чувал друг да го издържа тъй дълго.
Попитах кое е това, което саксофонистът е уловил и удържал.
— Е, как да ти кажа — засмя се Дийн, — питаш ме за неопределими неща, хм! Имаме един човек и около него — много хора, нали така? От него зависи дали ще изрази онова, което е в умовете на всички. Той започва първия мотив, после подрежда идеите си, привлича вниманието на хората, да, да, нали разбираш, и едва тогава извисява музиката си в своя съдба и трябва да я удържи на това равнище до края на импровизацията. Изведнъж, по средата на някой мотив, той го улавя, истинския тон — всички се обръщат към него и разбират: слушат го, той го подема и го изкарва така до края. Времето спира. А музикантът изпълва празното пространство със същността на нашия живот, той излива в изповеди свитото на топка в стомаха му напрежение, припомня ни стари мотиви, но ги свири по нов начин. Музиката му хвърля мостове, той ги преброжда, връща се по тях и така безкрайно задълбава в душата чрез мотива на мига, че всеки чувства как става важен не мотивът, а това ТО… — Дийн не можеше да продължи по-нататък: целият се изпоти, докато ми обясняваше.
Тогава взех думата аз: никога в живота си не съм говорил толкова много наведнъж. Разказах на Дийн, че когато като малък съм се возил в коли, винаги съм си представял как държа грамадна коса и покосявам всички дървета и стълбове, и дори разсичам хълмовете, които се мяркат покрай прозореца.
— Да! Точно така! — прекъсна ме Дийн. — И аз си представях същото, само че с по-различна коса — ще ти обясня защо. При огромните разстояния на Запада моята коса трябваше да бъде безкрайно дълга, трябваше да отсича върховете на планините в далечината и да продължава по-нататък, да се докосва до още по-далечни планини й в същото време да клъцва равномерно изникващите покрай пътя стълбове. Затова… ох, чакай, трябва да ти го разкажа СЕГА, ето, спомних си ГО… трябва да ти разкажа как веднъж с баща ми и с един съвсем пропаднал тип от улица „Ларимър“ тръгнахме из Небраска точно по време на депресията да продаваме мухобойки. Ако знаеш само как ги произвеждахме — купувахме най-обикновена ситна метална мрежа, жици, които усуквахме двойно, и син и червен плат, с който обшивахме краищата; материалите ни излизаха за центове, защото ги купувахме на старо; направихме хиляди мухобойки, метнахме се на таратайката на пропадналия тип и обиколихме цяла Небраска, до последната ферма, продавахме ги по пет цента парчето — петте цента ни даваха май по-скоро като милостиня; нали бяхме двама стари несретници и едно дете, закъсняло възнаграждение за нашето страдание; в ония дни моят старец само пееше: „Алилуя, пак съм скитник, пак съм скитник.“ И, братче, слушай сега, чуй какво стана, след цели две седмици на невероятни мъки, търчане и бъхтане в жегата, за да продаваме тия отвратителни самоделни мухобойки, двамата взеха, та се сдърпаха при делбата на печалбите и стана голям бой край пътя, но после се сдобриха, купиха си вино, запиха се и не спряха пет дни и пет нощи, а аз се гушех някъде встрани и плачех; когато най-после спряха, беше се стопил и последният цент и ние отново се намирахме в същото положение, от което бяхме почнали — улица „Ларимър“. Моя старец го арестуваха и трябваше публично да моля съдията да го освободи, понеже ми е баща, а нямам майка. Сал, на осем години аз държах знаменита мъдра реч пред захласнатите адвокати…