Стана ни горещо: носехме се на изток; бяхме възбудени.
— Чакай сега да ти разкажа още нещо — взех отново думата — като допълнение на онова, което ти разправи, и за да си завърша мисълта. Когато лежех като дете отзад в колата на баща ми, аз си се представях и по друг начин — как яздя бял кон и преодолявам всяко препятствие, изскочило на пътя ми: заобикалях стълбовете, профучавах покрай къщите, а случеше ли се да ги забележа в последната секунда, направо ги прескачах, препусках по хълмове, правех чудеса, за да се провра през гъстото движение на внезапно изникнали площади…
— Да! Точно така! Да! — Дийн се задъхваше от възторг. — Единствената разлика при мен беше, че аз тичах сам, а не на кон. Ти си дете на Изтока, затова си бленувал за коне; не, чакай, няма да приемем това обяснение, защото и двамата знаем, че то е глупост и чиста литературна измислица, по-скоро аз заради моята навярно по-развихрена шизофрения съм си представял, че тичам пеш покрай колата с невероятна скорост, понякога до деветдесет, че прескачам всеки храст, ограда или ферма, че се стрелвам като светкавица до хълмовете и пак се връщам, без да изоставам с милиметър…
Приказвахме си такива работи и се потяхме. Съвсем бяхме забравили за хората отпред, които вече бяха започнали да се чудят какво става на задната седалка. По едно време шофьорът рече:
— Абе какво правите там отзад, клатите цялата кола!
Наистина я клатехме, защото нас с Дийн ни клатеше ТО с ритъма на нашето висше възторжено опиянение от това, че разговаряме и изживяваме до абсолютния транс безбройни те размирни ангелски помисли, стаени в душите ни, откакто се помним.
— Ох, братче! Братче! Братче! — изстена Дийн. — А това дори не е началото — ето ни най-после, пътуваме заедно на Изток. Знаеш ли. Сал, че нито веднъж не сме пътували на Изток заедно, помисли си само, ще обиколим Денвър и ще видим какво правят другите там, макар за нас това вече да не е от значение, тъй като ние знаем какво значи ТО и знаем какво значи ВРЕМЕТО, и знаем още, че всичко е КРАСИВО. — После Дийн се вкопчи в ръкава ми, зашепна и още по-силно взе да се поти. — Виж ги само тия отпред. Помисли си какви са им грижите — броят милите, умуват къде да преспят нощес, колко пари ще струва бензинът, какво ще е времето, как да стигнат там, закъдето са се запътили, а пък те, така или иначе, ще стигнат, нали разбираш? Те изпитват необходимостта да се тревожат и да мамят времето, като си измислят разни неотложни задачи, те са вечно угрижени, вечно се оплакват, душите им наистина не мирясват, докато не се натоварят с някоя хубава изпитана грижа, а след като веднъж я изнамерят, приемат подходящата за нея физиономия и тя, нали разбираш, е нещастна; през цялото време нещастието кръжи около тях, те го осъзнават, това също ги измъчва — и така без край. Слушай! Слушай! „Как да ви кажа — започна той да имитира, — не знам, може би не трябва да зареждаме на тази бензиностанция. Скоро четох в «Известия на Националния петролен тръст», че този бензин съдържал твърде много о-о-октанови примеси, а някои дори ми каза, че се признавало почти полуофициално, че при високите скорости той запушвал карбуратора, какво да ви кажа, просто не ми се ще…“ Ей такива работи, нали разбираш, Сал?