— Не можем да му позволим да кара нататък, той е напълно откачен, сигурно е избягал от лудницата или нещо подобно.
Заставайки в защита на Дийн, аз се обърнах назад и им казах:
— Не е луд, сега ще се съвземе и не се плашете от карането му, той е най-добрият шофьор на света.
— Просто не издържам — изсъска жената с потиснато-истеричен шепот. Аз се облегнах, насладих се на спускането на нощта в пустинята и зачаках бедният ангел Дийн да се събуди. Намирахме се на хълма, надвесен над симетричните мозайки от светлини на Солт Лейк Сити, тъй че, когато той отвори очи, пред него се простираше онова място от пъстрия свят, в което се е родил преди години безименен и мръсен.
— Сал, Сал, погледни, тук съм се родил, помисли си само! Хората се менят, година след година ядат по три пъти на ден и се променят с всяко ядене. Ееей! Гледай!
Толкова се развълнува, че на мен ми се доплака. Докъде щеше да доведе всичко това? Туристите настояха те да карат през останалата част от пътя до Денвър. О’кей, все едно ни беше. Седнахме отзад и пак се заприказвахме. Но на сутринта те вече бяха капнали и при Крейг, в източната част на Колорадската пустиня, Дийн отново взе кормилото. Почти през цялата нощ бяхме, пъплили предпазливо през прохода Стробъри, Юта, и бяхме изгубили много време. Те заспаха. Дийн се засили презглава към могъщата стена на прохода Бъртъд, който се издигаше на стотина мили пред нас върху покрива на света, гигантска Гибралтарска врата, забулена в облаци. Дийн прекоси прохода Бъртъд като майски бръмбар — по същия начин, по който мина Техачапи, — изключи мотора и заплува, като изпреварваше всички, без нито веднъж да наруши ритмичното движение, налагано от самите планини, докато съгледахме от високото напечената ширнала се прерия на Денвър; Дийн се прибираше у дома.
С огромно тъпо облекчение ни свалиха от колата на ъгъла на Двайсет и седма улица и „Федеръл“. Оръфаните сакове отново бяха стоварени върху тротоара; предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.
6
Веднъж пристигнали в Денвър, ние трябваше да разрешим няколко проблема, съвсем различни от ония през 1947 година. Можехме или да попитаме веднага в пътническото бюро за друга кола, или да останем няколко дена, да се налудеем и да потърсим бащата на Дийн.
И двамата бяхме пребити от умора и ужасно, мръсни. В клозета на някакъв ресторант пикаех в един писоар и запречвах пътя на Дийн към умивалника, затова, преди още да съм свършил, прекъснах, минах към следващия, продължих в него и казах на Дийн:
— Видя ли тоя номер?
— Видях го — отговори той, докато си миеше ръцете над мивката, — номерът е отличен, но е пагубен за бъбреците и тъй като все пак вече остаряваш по мъничко, ако продължаваш да го правиш, знай, че те чакат години на мъки в старостта, гадни бъбречни мъки през дните, когато ще се мъкнеш по парковете.
Побеснях:
— Кой е стар? Колко съм по-стар аз от тебе?
— Не съм искал да кажа това бе, човек!
— Не си искал — измърморих, — а все ми подмяташ за годините. Да не съм някой педераст като оня, че да ме поучаваш как да си пазя бъбреците! — Върнахме се в сепарето и тъкмо когато келнерката остави пред нас сандвичите с горещо препечено говеждо и Дийн се канеше както винаги да се нахвърли на храната като вълк, аз процедих, за да си изкарам докрай беса: — Й да не съм чул повече такива приказки.
Изведнъж очите на Дийн се насълзиха, той стана, остави димящото ядене и излезе от ресторанта. Мина ми през ум, че може би изчезва завинаги. Но ми беше все едно, страшно бях ядосан — жестоко се засегнах и си го излях на Дийн. Но гледката на недокоснатата му храна ме натъжи така, както не се бях натъжавал от години. Не трябваше да му наговарям такива думи… той толкова обича да яде… Никога не е оставял храната си… Ех, да му се не види! Тази случка е много показателна за него.
Той стоя навън точно пет минути, после се върна и седна.
— Е — попитах го, — какво прави там, стиска юмруци? Псува ме, съчинява нови шегички, за бъбреците ми?
Дийн поклати безмълвно глава.
— Не, братче, не, въобще не позна. Ако искаш да знаеш, е…
— Карай де, кажи. — Говорех, без да откъсвам очи от яденето си. Чувствах се като долен подлец.
— Плаках — отрони Дийн.
— Стига бе, ти никога не плачеш.
— Така ли мислиш? И защо според тебе не плача?
— Не изживяваш достатъчно дълбоко нещата, за да плачеш.
Всяка дума, която произнасях, се забиваше като нож в самия мен. Всичко, заради което тайно бях роптал срещу моя брат, сега изравях наяве: колко бях противен, каква кал разкривах от дълбините на собствената си нечистоплътна психика.