Дийн поклати глава.
— Не, братче, плаках.
— Хайде де, хващам се на бас, беше толкова вбесен, че просто трябваше да излезеш.
— Повярвай ми, Сал, повярвай ми, ако изобщо някога си вярвал на нещо в мен.
Явно говореше истината и въпреки това се противях да я призная, а когато най-после вдигнах поглед към него, очите ми сигурно са били разногледи, защото ме присви отвратителният ми корем. В този миг разбрах, че съм сбъркал.
— Ох, Дийн, братче, извинявай, никога не съм се държал така с теб! Сега поне ме знаеш какъв съм. Знаеш че вече нямам ни една близка душа — просто нямам представа как се поддържа близостта. Уж е в ръцете ми, но съм я хванал като ненужна вещ и в същото време недоумявам къде да я оставя. Хайде да забравим. — И светият шмекер започна да яде. — Не съм виновен аз! Не съм виновен! — продължих. — За нищо не съм виновен в тоя въшлив свят, разбери поне това. Не искам да е така, не може да е така и няма да е така.
— Да, братче, да. Вярваш ми, нали?
— Вярвам ти, наистина.
Това е тъжната история на оня следобед. А през нощта, когато ние с Дийн отидохме да преспим в оклахомското семейство, изникнаха какви ли не невероятни усложнения.
Оклахомците ми бяха съседи преди две седмици, по време на моята денвърска самота. Майката беше чудесна жена, която ходеше само по джинси и зиме разкарваше из планините камион с въглища, за да издържа децата си; всичко четири на брой, тъй като мъжът й я бе напуснал преди години, както си пътували из страната с каравана. Били преминали целия път от Индиана до Ел Ей. След безброй чудни дни и един дълъг неделен следобед, прекаран в пиене из крайпътните кръчми, в смях и песни с китари досред нощ, дебелият простак изведнъж потънал в тъмните поля и повече не се завърнал. Децата й бяха прекрасни. Най-голямото беше момче, което това лято не си беше вкъщи, заминало бе на лагер в планината: следващото беше хубава тринайсетгодишна дъщеря, която пишеше стихове, береше цветя от полята и едва чакаше да порасне, за да стане актриса в Холивуд, казваше се Джанет; подир тях идеха малчуганите, малкият Джими, който седеше вечер край огъня в двора и плачеше за „къътофъ“ си, преди да се е опекъл, и малката Луси, която опитомяваше червеи, жаби, бръмбари и всичко, що пълзеше, кръщаваше ги и им подреждаше къщички за живеене. Имаха и четири кучета. Живееха бедно, но весело на тяхната новозаселена уличка и бяха трън в очите на лицемерно благоприличните съседи само защото мъжът бе напуснал тази бедна жена и дворът им беше разхвърлян. Нощем светлините на Денвър очертаваха огромно колело в равнината под нас, защото къщата се намираше в онази част на Запада, от която планината се раздипля в хълмове надолу към равнината и която меките вълни на мореширна Мисисипи трябва да са плискали в древни времена, за да изваят такива гладки и съвършени пиедестали за върховете-острови Иванс, Пайк и Лонгс. Дийн прекрачи прага на този дом и естествено стана вир-вода от радост, като видя обитателите му, особено малката Джанет, но аз го предупредих, може би излишно, да не я докосва. Майката беше жена за едър мъж и хареса Дийн от пръв Поглед, но беше срамежлива, а и Дийн стана срамежлив. Тя каза, че Дийн приличал на избягалия й съпруг.
— Съвсем като него, ей, страшно беше откачен, истина ви казвам!
От всичко това последва шумно празненство с бира в разхвърляната дневна, вечеря с крясъци и докрай надънено радио. Усложненията връхлетяха като облаци от пеперуди: жената — всички й викаха Франки — смяташе най-после да си купи кола на старо, нещо, за което се канела години наред, но едва неотдавна успяла да поспести малко пари. Дийн моментално се нагърби да й избере кола и да се пазари за цената, защото естествено веднага си направи сметката, че ще може да я използва за себе си, и както в старите времена, да подбира момичета след училище и да ги разхожда до планината. Горката наивна Франки се съгласяваше по принцип с всичко. Но когато избраха колата и застанаха пред продавача, на нея й дожаля да се раздели с парите си. Дийн седна право в прахта на булеварда „Аламеда“ и заблъска главата си с юмруци.
— За стотачка не можеш да получиш нищо по-добро! — Кълнеше се, че никога повече няма да й проговори, руга, докато лицето му поаленя, готов беше да скочи в колата и да отлети с нея, каквото ще да става. — Ох, тези тъпи, тъпи, тъпи, тъпи оклахомци завинаги ще си останат такива, безкрайно и невероятно тъпи; дойде ли момент за действие, те се вцепеняват, хваща ги шубе, истерия, нищо не е в състояние да ги уплаши повече от онова, което искат — все едно, че през цялото време гледам баща си, баща си, баща си!
Вечерта Дийн беше страшно възбуден, защото имахме среща в един бар с братовчед му Сам Брейди. Облече чиста памучна фланелка и целият сияеше: