Публиката се състои от петнайсетина души. Има секретарки и средни кадри, предполагам, техници — приличат на такива. Не изглеждат много лоши или много заинтересувани от програмирането — и все пак, викам си наум, програмирането ще промени живота им.
Веднага си давам сметка откъде ще дойде опасността — от един млад тип с очила, дълъг, тънък и гъвкав. Седи в дъното, сякаш за да надзирава всички. Дълбоко в себе си го наричам Змията, но в действителност той ще ни се представи още по време на кафе паузата под името Шнебеле. Той е бъдещият началник на новосъздадения отдел по програмиране и видимо е много доволен от това. До него седи някакъв тип на петдесетина години, доста якичък, със злобен вид и с изтънена рижа брада. Сигурно е бивш старшина или нещо от сорта. Едното му око е неподвижно — Индокитай, предполагам — и той дълго ще ме гледа с него, сякаш за да ме принуди да обясня причините за присъствието си тук. Изглежда предан телом и духом на шефа си Змията. Прилича по-скоро на дог — тъй де, на онази порода кучета, които захапят ли веднъж жертвата, никога не я пускат.
Съвсем скоро Змията ще зададе въпроси с цел да дестабилизира Тисран, да докаже колко е некомпетентен. Тисран е некомпетентен, това е факт, но не се оставя лесно. Той е професионалист. С лекота ще отблъсне всички атаки — ту ще избегне някой въпрос, ту ще отложи друг за по-нататък. Понякога дори ще успее да внуши, че въпросът сигурно би имал смисъл в по-стари времена, преди да се развие информатиката, но сега вече е безпредметен.
По обед ни прекъсва неприятно остър звънец. Шнебеле се люшва към нас. „Нали ще обядваме заедно?“ Въпросът му не търпи възражение.
Заявява ни, че трябвало да свърши няколко неща преди обяда, извинява се. Но можело да дойдем с него, за да ни „разведе“. Повлича ни по коридорите. Сподвижникът му ни следва на две крачки отзад. Тисран успява да ми каже, че би „предпочел да обядва с двете мацки от третата редица“. Значи, е успял да засече потенциалните си жертви сред публиката. Това беше почти неизбежно, но все пак малко се притеснявам.
Влизаме в кабинета на Шнебеле. Сподвижникът му застива на прага в изчаквателна поза, като че ли е на стража. Кабинетът е просторен, даже прекалено за толкова млад кадър, и отначало си мисля, че ни е довел тук само за да ни го покаже, защото нищо не прави — само чука нервно по телефона. Свличам се на кресло пред бюрото. Тисран прави същото. А оня глупак благоволява да ни разреши: „Ами да, седнете…“. В същия миг от странична врата изниква някаква секретарка и почтително се приближава до бюрото. Тя е доста възрастна, с очила. В ръцете си носи папка с писма за подпис. Ето най-сетне, мисля си аз, причината за целия този мизансцен.
Шнебеле играе ролята си впечатляващо. Преди да подпише първия документ, той дълго го изучава с важно изражение. Посочва някакъв „несполучлив в синтактично отношение израз“. Секретарката казва смутено: „Мога да го поправя, господине“. Оня великодушно отговаря: „Ама моля ви, може да остане и така“.
Отегчителният церемониал се повтаря и с втори, после с трети документ. Започвам да огладнявам. Ставам, за да разгледам снимките по стената. Любителски снимки, грижливо отпечатани и поставени в рамки. Явно изобразяват гейзери, ледни образувания, все неща от този сорт. Сигурно ги е разпечатал сам след ваканцията си в Исландия — вероятно туристическа обиколка, организирана от „Нувел Фронтиер“. Но всяка снимка е обработил със соларизация, с филтри за блик и други подобни, така че на практика нищо не може да се разпознае и се е получило много грозно.
Забелязвайки моя интерес, се доближава и заявява:
— Това е Исландия… Готино местенце.
— Аха… — отговарям аз.
Най-сетне ще ядем. Шнебеле върви пред нас по коридорите, като коментира разположението на кабинетите и „разпределението на пространството“, все едно че току-що е придобил всичко това. От време на време, когато взема завой под прав ъгъл, ми обгръща раменете с ръка, без обаче да ме докосва, слава богу. Крачи бързо, а късокракият Тисран едвам успява да го настигне — чувам го как пъхти до мен. Сподвижникът върви последен, на две крачки зад нас, сякаш за да предотврати някоя ненадейна атака.
Обядът се проточва до безкрай. Отначало всичко върви добре, Шнебеле говори за себе си. Отново ни уведомява, че на двайсет и пет години е началник на отдел „Програмиране“ или поне е на път да стане такъв в непосредствено бъдеще. Три пъти между предястията и основното блюдо ще ни припомни възрастта си: двайсет и пет години.