Връща се при мен. Обещава да продължи обучението сам, да се обади във фирмата, да ги уведоми, да се заеме с всичко. Пита ме дали имам нужда от нещо. Не, от нищо засега. Тогава си тръгва с широка, дружелюбна, окуражителна усмивка. Заспивам почти веднага.
5
„Тези синове ми принадлежат и това богатство ми принадлежи.“ С такива мисли се терзае глупецът. Самият той не принадлежи на себе си, та какво ли остава тогава за синовете и богатството му?
Човек бързо привиква към болничните условия. Цяла седмица бях твърде зле, нямах никакво желание да се движа или да говоря. Гледах обаче хората край мен как говорят, как си разказват болестите с трескав интерес, с наслаждение, което винаги изглежда малко неприлично в очите на здравите. Виждах и близките им, които ги посещаваха. Общо взето, никой не се оплакваше — всички изглеждаха много доволни от съдбата си, въпреки наложения им неестествен начин на живот, въпреки надвисналата опасност, защото в крайна сметка повечето пациенти в едно кардиологично отделение може да си отидат от тоя свят.
Помня един петдесет и пет годишен работник — за шести път беше на лечение в болницата. Поздравяваше всички: лекаря, сестрите… Беше видимо щастлив, че е там. Иначе в личния си живот този човек бил много активен — майсторял си вкъщи, грижел се за градината си и т.н. Видях жена му — изглеждаше много мила. Двамата бяха направо трогателни, задето се обичаха така дори след петдесетака. Но щом го приемеха в болницата, волята му го напускаше и той доброволно оставяше тялото си в ръцете на науката — нали всичко беше организирано. Явно някой ден щеше да свърши в тази болница; ала и това си беше организирано. Помня как се обръщаше към лекаря с жадно нетърпение, като използваше фамилиарни думички, които не разбирах: „Хайде, кога ще ми правите пневмографийката и венозната катетеризацийка?“ Много държеше на венозната катетеризацийка — всеки ден говореше за нея.
В сравнение с него аз бях по-скоро неприятен пациент. Всъщност изпитвах известни затруднения да си възвърна контрола над себе си. Това е странно усещане. Виждаш краката си като отделни предмети, далече от ума ти, с който са свързани, малко или много, случайно и по-скоро зле. Скептично си се представяш като купчина мърдащи крайници. А колко нужни са ни тези крайници, ужасно нужни. Това не пречи понякога да ни се струват странни, твърде странни. Най-вече краката.
Тисран ми идва на свиждане два пъти, беше възхитителен, донесе ми книги и сладкиши. Долових, че иска да ми достави удоволствие на всяка цена. Тогава му казах кои книги да ми донесе. Но не ми се четеше особено. Умът ми блуждаеше, неясен, малко нещо объркан.
Пусна няколко солени шеги за сестрите, но това беше неизбежно, напълно естествено и аз не го упреквам. Впрочем вярно е, че поради надутото отопление сестрите обикновено са почти голи под престилките си — само сутиен и гащички, които ясно прозират. Това несъмнено поддържа леко, но постоянно еротично напрежение, още повече че ви докосват, а и вие сте доста разголени и прочее. И на болното тяло все още му се иска да изпитва удоволствие, уви. Да си призная, казвам това по-скоро за сведение; самият аз бях в състояние на почти пълна еротична безчувственост, поне през първата седмица от престоя си в болницата.
Усетих, че сестрите и другите пациенти се учудват защо не ме посещава никой друг. Ето защо обясних за всеобщо назидание, че съм бил в командировка в Руан, когато ми се е случило това премеждие — не съм тукашен и никого не познавам в тоя край. Общо взето, съм тук по случайност.
И все пак не желая ли да предупредя, да уведомя някого за моето състояние? Ами не, нямаше кого.
Втората седмица беше малко по-мъчителна. Започвах да се възстановявам, излизаше ми се. Както се казва, животът вземаше връх. Тисран вече го нямаше, за да ми носи сладкиши. Сигурно се подвизаваше пред дижонската публика.
В понеделник сутринта случайно чух от някакъв транзистор, че студентите прекратили протестите си и естествено, получили всичко, каквото искат. За сметка на това пък железопътните работници обявили стачка при много конфликтна обстановка. Официалните синдикати били объркани поради непреклонността и бруталността на стачкуващите. Значи, светът не се беше свършил. Борбата продължаваше.