На другия ден се обадиха от фирмата и поискаха да разговарят с мен. Трудната задача се беше паднала на една секретарка. Тя се държа перфектно — подбирайки си предпазливо думите, ме увери, че моето оздравяване било от първостепенно значение за тях. Само искала да узнае дали ще мога да отида в Ла Рош-сюр-Йон според първоначалния план. Отговорих, че нищо не мога да кажа, но че това е заветната ми цел. Тя се изсмя малко глупаво. Такава си е, глупава — знаех го от по-рано.
6
Руан — Париж
На по-другия ден ме изписаха от болницата — струва ми се, малко по-рано, отколкото всъщност им се искаше на лекарите. Обикновено те се опитват да ви задържат колкото се може по-дълго, за да има по-висока заетост на леглата, но наближаващите празници сигурно ги бяха накарали да проявят снизходителност. Впрочем главният лекар ми беше обещал: „Ще си бъдете у дома за Коледа“. Точно така се изрази. Не знам дали щях да си бъда точно у дома, но все някъде — със сигурност.
Сбогувах се с работника, когото бяха оперирали предния ден. Според лекарите всичко бе минало успешно, въпреки че той изглеждаше направо като пътник.
Жена му поиска на всяка цена да опитам ябълковия сладкиш, който мъжът й нямаше сила да преглътне. Опитах го. Беше превъзходен.
„Кураж, момче!“ — каза ми той на раздяла. Пожелах му същото. Прав беше — куражът винаги може да бъде от полза.
Руан — Париж. Точно преди три седмици пътувах по същата отсечка, само че в обратна посока. Какво се бе променило оттогава? Малки селища все така пушат далече в равнината, като обещание за кротко щастие. Тревата е зелена. Грее слънце, виждат се контрастиращи облачета — светлината е по-скоро пролетна. Но малко по-далече полята са наводнени. Забелязва се бавно потрепване на водата между върбите. Човек си представя възчерна, лепкава кал, в която кракът ненадейно затъва.
Недалече от мен във вагона един негър слуша уокмен, отпивайки от бутилка уиски „J&B“. Полюшва се в коридора с бутилката в ръка. Звяр, вероятно опасен. Опитвам се да избягвам погледа му, макар че е относително дружелюбен.
Срещу мен се настанява някакъв кадър, вероятно обезпокоен от негъра. Той пък какво търси тук! Би трябвало да е в първа класа. Аман от досадници.
Носи часовник „Ролекс“, памучно сако. На безименния пръст на лявата му ръка има златна халка, средна изработка. Лицето му е квадратно, честно, по-скоро симпатично. Може би е четирийсетгодишен. По кремавата му риза се открояват тънки релефни райета с леко по-тъмен кремав цвят. Вратовръзката му е средно широка и разбира се, той чете икономическия всекидневник „Ле-з-Еко“. Не само го чете, но направо го изяжда със запетайките, като че ли това четиво може изведнъж да промени смисъла на живота му.
Принуден съм да се обърна към пейзажа, за да не го гледам повече. Странно, но сега ми се струва, че слънцето отново е почервеняло, както на отиване. Но въобще не ми пука — ако ще и пет-шест червени слънца да имаше, това с нищо нямаше да промени хода на моята медитация.
Не обичам този свят. Определено не го обичам. Обществото, в което живея, ме отвращава; от рекламата ми става лошо; от програмирането ми се повръща. Цялата ми работа на програмист се състои в трупане на справки, съпоставки, критерии за рационални решения. Безсмислено. Честно казано, даже вредно — ненужно затормозяване на невроните. Този свят има нужда от всичко друго, но не и от допълнителна информация.
Пристигането в Париж — все така зловещо. Олющените сгради край гара „Пон Кардине“, отвъд които човек неизменно си представя пенсионери, агонизиращи до котката си Писана — за крокетите й „Фрискис“ отива половината им пенсия. Металните структури, които са се накачулили една връз друга до границата на приличието, за да образуват висяща мрежа от захранващи кабели. И вездесъщата, неизбежна, отвратителна, шарена реклама. „Весело менящ се спектакъл по стените.“ Тъпня. Шибана тъпня.
7
Върнах се в апартамента си без особен ентусиазъм. В пощенската ми кутия имаше само напомнително писмо за плащане на еротичен телефонен разговор („Наташа, пъшкане на живо“) и дълго писмо от магазин „Троа Сюис“, с което ме уведомяваха за създаването на телематична система за улеснени поръчки — „Шушутел“. В качеството си на привилегирован клиент вече съм можел да се възползвам от нея. Целият компютърен екип (снимка в овална рамка) здравата се бил потрудил, за да може услугата да заработи преди Коледа. Още отсега мениджърката по продажбите на „Троа Сюис“ се радвала да ми даде моя личен промоционален код „Шушу“.