Непосредствено след коледната ваканция престанах да говоря с нея. Пичът, който ме бе забелязал до гарата, явно беше забравил случката, но въпреки това здравата се бях изплашил. Така или иначе, за да ходя с Бардо, би ми трябвала морална сила, значително по-голяма от тази, с която можех да се похваля дори в онова време. Защото Бардо не само беше грозна, но и открито злобна. Засегната с пълна сила от сексуалната революция (бяхме в началото на осемдесетте години, още нямаше СПИН), тя, разбира се, не можеше да излезе с номера, че спазва някаква етика на девствеността. Освен това беше прекалено интелигентна и прозорлива, за да обясни състоянието си с някакво «юдео-християнско влияние» — родителите й, предполагам, са били агностици. Така че нямаше как да се измъкне. Можеше само да наблюдава с мълчалива омраза разкрепостяването на другите, да гледа как момчетата се трупат като морски раци край телата на другите момичета, да усеща как се завързват приятелства, заформят се преживявания, вихрят се оргазми, да изживява във всеки един аспект мълчаливо самоунищожение пред афишираното удоволствие на другите. Така е трябвало да протече юношеството й, така и протече: завистта и фрустрацията бавно ферментираха, докато се превърнат в оток от върховна омраза.
Всъщност не се гордея особено с тази история. Тя беше прекалено абсурдна, за да бъде лишена от жестокост. Например помня как една сутрин я посрещнах със следните думи: «Охо, днес си с нова рокля, Брижит…». Беше гадно, макар и вярно, защото този факт беше изумителен, но реален: беше си сменила роклята. Дори помня как веднъж си бе сложила панделка в косите: о, боже! Приличаше на телешка глава с магданоз. Моля я за прошка от името на цялото човечество.
Човешкият стремеж към любов е дълбок. Корените му стигат до учудваща дълбочина, а множеството му странични израстъчета се промъкват в самата сърдечна тъкан. Въпреки лавината от унижения, които съставляваха нейното ежедневие, Брижит Бардо тръпнеше в надежда и очакване. Може би и днес още тръпне в надежда и очакване. На нейно място някоя пепелянка вече да се е самоубила. Хората са неудържими.
След като пробягах с бавен и студен поглед поредицата от различни приложения на сексуалната функция, струва ми се, че е дошъл моментът да изложа основната теорема от моята апокритика. Освен ако не спрете неумолимия ход на моето разсъждение с възражението, което великодушно ще ви оставя да формулирате: «Та вие подбирате всичките си примери от юношеството, което, разбира се, е важен период от живота, но все пак трае твърде кратко. Не се ли опасявате, че изводите ви, чиито финес и точност ни възхищават, ще се окажат в крайна сметка частични и ограничени?». На този любезен възражател ще отговоря, че юношеството не е само важен период от живота, но е и единственият период, в който може да се говори за живот в пълния смисъл на думата. Нагоните със своя привличащ ефект се отприщват към тринайсетгодишна възраст, после постепенно намаляват или по-скоро се разлагат на поведенчески модели, които в крайна сметка са само застинали сили. Силата на първоначалното разпадане прави така, че изходът от конфликта може дълги години да остане неизвестен. В електродинамиката това се нарича преходен режим. Но постепенно трептенията се забавят, докато не се разложат на дълги, меланхолично нежни вълни. От този момент нататък всичко е ясно и животът вече е само подготовка за смъртта. Казано на по-груб и неточен език, човекът е юноша с намален капацитет.
Та значи, след като пробягах с бавен и студен поглед поредицата от различни приложения на сексуалната функция, струва ми се, че е дошъл моментът да изложа основната теорема от моята апокритика. За целта ще използвам в качеството й на лост следната сгъстена, но достатъчна формулировка:
Сексуалността е система на социална йерархия.
На този етап повече от всякога ми е нужно да обвия формулировката си със строгите останки на точността. Идеологическият враг често се спотайва близо до целта и с протяжен вик на омраза се нахвърля при навлизането в последния завой срещу непредпазливия мислител, който — опиянен от първите лъчи на истината, галещи бледото му чело — глупаво е пропуснал да си подсигури гърба. Няма да направя тази грешка, а ще оставя полилеите на стъписването да се запалят сами във вашите мозъци и ще продължавам да развивам отделните брънки на моето разсъждение с мълчаливата умереност на гърмяща змия. Например ще внимавам да не подмина възражението, което всеки внимателен читател непременно ще ми отправи: във втория пример аз подмолно въведох понятието любов, макар че дотук моята аргументация се основаваше върху чистата сексуалност. Противоречие? Несвързаност? Ха-ха-ха!