Тисран поглъщаше пълни чаши вино. Аз говорех за различните тенденции в съвременната танцувална музика. Той не отговаряше — всъщност струва ми се, че изобщо не слушаше. Но когато подхвърлих фраза за установеното редуване на рок парчета с блусове, за да подчертая неизменния характер, който то бе придало на процедурите по съблазняване, интересът му се съживи (дали му се е случвало лично на него да танцува блус? — не бях сигурен). Реших да премина в настъпление.
— Предполагам, че си предвидил нещо за Коледа. Навярно със семейството…
— Нищо не правим на Коледа. Аз съм евреин — уведоми ме той с нотка на гордост.
После уточни по-трезво:
— Е, родителите ми са евреи.
Това разкритие ме смути за няколко секунди. Но в края на краищата евреин или не, това променяше ли нещата? Ако да, не виждах точно как. Продължих нататък.
— Дали да не отидем някъде на 24-ти? Знам едно заведение в Сабл д’Олон, казва се „Междинно пристанище“. Много е готино…
Струваше ми се, че думите ми звучат фалшиво. Засрамих се. Но Тисран вече не беше в състояние да долови толкова тънки подробности. „Мислиш ли, че ще има хора там? Май хората прекарват 24-ти в семейна обстановка…“ — това беше жалкото му, плачевно възражение. Съгласих се, разбира се, че 31-ви е по-добрият вариант. „Момичетата много обичат да си лягат с някого на 31-ви“ — авторитетно казах аз. Но за тая работа и 24-ти не е за пренебрегване. „Момичетата хапват стриди с майките и бабите си, получават подаръци, но след полунощ отиват на дискотека.“ Оживих се, започвах сам да си вярвам. Както предполагах, Тисран лесно се остави да бъде убеден.
На следващата вечер той се подготвя цели три часа. Докато го чаках, играх сам на домино във фоайето на хотела. Играех едновременно за двамата противници. Беше много досадно, а и нещо бях притеснен.
Той се появи в черен костюм и златиста вратовръзка. Прическата сигурно му бе коствала много усилия. Днешните гелове дават изненадващи резултати. В крайна сметка най-добре му отиваше черен костюм. Горкото момче.
Оставаше ни около час за уплътняване. В никакъв случай не можеше да отидем на дискотека преди единайсет и половина вечерта — по този пункт бях категоричен. След кратко обсъждане решихме да се отбием на полунощната меса. Свещеникът говореше за огромната надежда, появила се в човешките сърца — нямаше какво да възразя. Тисран скучаеше, мислеше си за друго. Започна да ми дотяга, но трябваше да се държа. Бях оставил ножа за пържоли в найлонова торбичка в предната част на колата.
Намерих „Междинно пристанище“ без затруднения. Трябва да си призная, че там съм прекарал доста неприятни вечери. Оттогава бяха минали повече от десет години, но лошите спомени се изличават по-бавно, отколкото си мислим.
Заведението беше полупълно — все юноши между петнайсет и двайсет години, а това убиваше още в зародиш скромните шансове на Тисран. Много минижупи и дълбоки деколтета, накратко — свежа плът. Видях как изведнъж се изблещи, докато оглеждаше дансинга. Отидох на бара да си поръчам бърбън. Когато се върнах, той вече стоеше колебливо на границата с мъглявината от танцуващи. Промълвих неопределено: „Ще се видим по-късно…“, и се запътих към една маса, която благодарение на леко издигнатото си положение ми осигуряваше отличен изглед към театъра на военните действия.
Тисран най-напред се поинтересува от една брюнетка на около двайсет години, най-вероятно секретарка. Бях склонен да одобря неговия избор. От една страна, момичето не беше кой знае колко красиво и не се очертаваше да бъде много ухажвано. Гърдите й, макар и внушителни, вече бяха поувиснали, а дупето й изглеждаше меко. По всичко личеше, че до няколко години всичко това ще се е скапало. От друга страна, облеклото й, твърде дръзко, недвусмислено подчертаваше намерението й да си намери сексуален партньор: роклята й от лека тафта се въртеше при всяко движение, разкривайки жартиери и миниатюрни прашки от черна дантела, така че задникът беше съвсем гол. И накрая сериозното й, дори леко заинатено изражение говореше за предпазливост. Това момиче сигурно носеше презервативи в чантата си.
Няколко минути Тисран танцува недалече от нея, като изнасяше пламенно ръцете си напред, за да изрази ентусиазма, който музиката пораждаше у него. На два-три пъти той дори плесна с ръце, но явно момичето изобщо не го забелязваше. При настъпилата кратка пауза между две парчета той прояви инициативност и я заговори. Тя се обърна, изгледа го презрително и прекоси целия дансинг, само и само да се махне от него. Никаква милост.