Всичко мина според предвижданията. Отидох на бара и си поръчах още един бърбън.
Когато се върнах, усетих, че нещо се е променило. На масата до мен седеше момиче, съвсем само. Беше много по-младо от Вероник — сигурно на седемнайсет, — но ужасно приличаше на нея. Семплата й, по-скоро свободна рокля от бежов плат не подчертаваше особено формите на тялото й — това просто не се налагаше. Широк ханш, твърдо и гладко дупе; гъвкава талия, която води ръцете до две обли, едри и нежни гърди; ръце, които доверчиво обгръщат талията и прилепват към благородната закръгленост на ханша. Познавах всичко това — стигаше ми да затворя очи, за да си спомня веднага. И лицето, кръгло и невинно, изразяващо спокойната съблазън на естествената, сигурна в красотата си жена. Тихото спокойствие на младата кобилка, все още весела, готова да изпробва крайниците си в бърз галоп. Тихият покой на Ева, влюбена в своята голота, знаеща, че е очевидно, вечно желана. Осъзнах, че две години раздяла нищо не са заличили. Пресуших бърбъна си на един дъх. Точно тогава Тисран реши да се върне. Беше леко запотен. Заговори ме — мисля, че попита дали смятам да пробвам нещо с момичето. Не отговорих. Започваше да ми се повръща и се бях надървил — не бях добре. Казах: „Извини ме за момент…“. Прекосих дискотеката по посока към тоалетните. Щом затворих вратата, бръкнах с два пръста в гърлото си, но количеството повърня се оказа слабо и разочароващо. После мастурбирах с по-голям успех: отначало си мислех за Вероник, разбира се, но после се съсредоточих върху вагините изобщо и се успокоих. Еякулацията настъпи след две минути. Донесе ми увереност и сигурност.
Когато се върнах, видях, че Тисран е завързал разговор с подобието на Вероник. Тя го гледаше спокойно и без отвращение. Това момиче беше прекрасно, бях дълбоко убеден, но нямаше нищо страшно — вече бях мастурбирал. В любовно отношение Вероник принадлежеше като всички нас на едно пожертвано поколение. Сигурно е била способна да обича и дори още би искала да бъде способна, убеден съм в това, но вече не беше възможно. Като рядко, изкуствено и закъсняващо явление, любовта може да се разгърне само при специални душевни условия, които рядко могат да бъдат заедно налице и във всяко едно отношение противоречат на характерната за нашето съвремие свобода на нравите. Вероник бе ходила по много дискотеки и мъже. Такъв начин на живот обеднява човешкото същество и му нанася понякога тежки, но винаги безвъзвратни щети. Любовта като невинност и като податливост на илюзии, като годност да сведеш всички представители на противоположния пол до едно-единствено любимо същество, рядко устоява на едногодишно сексуално скитничество и никога на двегодишно. В действителност поредицата сексуални преживявания, натрупани през юношеството, подриват и бързо разрушават всяка възможност за сантиментална и романтична проекция. Постепенно и всъщност много бързо човек става толкова способен да обича, колкото някой стар парцал. И съвсем естествено заживява като стар парцал. С годините става все по-несъблазнителен и поради това язвителен. Завижда на младите и поради това ги мрази. Тази омраза, обречена да остане неизказана, се ожесточава и разгаря все повече и повече. После утихва и угасва, както угасва всичко. Остават само горчивината и отвращението, болестта и очакването на смъртта.
На бара успях да се договоря с момчето да ми продаде бутилка бърбън за седемстотин франка. На връщане се блъснах в млад двуметров електротехник. Той ми каза със сравнително приятелски тон: „Ей, май нещо не е наред“. Аз отвърнах, като го изгледах изотдолу: „Сладкият мед на човешката нежност…“. Видях лицето си в огледалото — беше изкривено в ехидна усмивка, наистина неприятна. Електротехникът примирено поклати глава, а аз реших да прекося дансинга с бутилка в ръка. Преди да стигна до местоназначението, се спънах в една касиерка и се сгромолясах на пода. Никой не ме повдигна. Виждах краката на танцуващите, които се мятаха над мен — идеше ми да ги насека с брадва. Осветлението беше непоносимо силно. Чувствах се в ада.
На нашата маса бяха седнали група момчета и момичета — сигурно съученици на подобието на Вероник. Тисран не се отказваше, но все повече губеше контрол над положението и постепенно биваше изтласкан от обсега на разговора — това си личеше от километри. И когато едно от момчетата предложи да плати по едно питие на бара, се подразбираше, че моят колега вече не влиза в сметката. Но той понечи да стане, опита се да пресрещне погледа на подобието на Вероник — напразно. Щом осъзна ситуацията, той грубо се тръшна обратно на дивана. Изцяло свит в себе си, той вече не забелязваше моето присъствие. Налях си още една чаша.