В рамките на тези правила той се държи доста добре, опитва се да намери оправдание за моето състояние. По едно време казва:
— В нашата професия понякога сме подложени на ужасно напрежение…
— Е, не чак толкова — отвръщам аз.
Той се сепва като от сън и слага край на разговора. Прави едно последно усилие и ме изпраща до вратата, като обаче се държи на безопасно разстояние от два метра, сякаш се бои да не се издрайфам ненадейно отгоре му. „Е, почивайте си, колкото време е необходимо“ — заключава той.
Излизам. Вече съм свободен човек.
4
Изповедта на Жан-Пиер Бюве
От следващите седмици ми е останал споменът за бавно сгромолясване, прекъсвано от ужасни фази. Не се виждах с никой друг освен с психиатъра. Щом паднеше нощта, излизах за цигари и нарязан хляб без кора. Една събота вечер обаче ми се обади Жан-Пиер Бюве. Изглеждаше напрегнат.
— Как е? Още ли си кюре? — попитах аз, за да разтопя ледовете.
— Трябва да се видим.
— Да, бихме могли…
— Веднага, ако е възможно.
Никога не бях стъпвал у тях — знаех само, че живее във Витри. Блокът му беше добре поддържан. Двама арабски младежи ме проследиха с поглед, единият се изхрачи точно когато минавах край тях. Добре поне, че не ми се изплю в лицето.
Наемът за апартамента му се плащаше от епархията или нещо такова. Сринат психически, той гледаше предаването „Адска вечер“ с навъсено изражение. Явно беше обърнал доста бири, докато ме е чакал.
— Охоо — добродушно рекох аз.
— Казвал съм ти, че Витри не е лесна енория — още по-зле е, отколкото можеш да си представиш. Откакто съм дошъл тук, се опитвам да сформирам групи от млади хора. Така и не се отзова нито един младеж. От три месеца не съм правил кръщене. На неделната меса идват не повече от петима души: четири африканки и една стара бретонка. Мисля, че беше на осемдесет и две години. Бивша служителка на железниците. Била овдовяла доста отдавна. Децата й вече не й ходели на гости, дори не им знаеше адреса. Една неделя не я видях на месата. Отидох у тях, живееше в държавно жилище ей там… (той направи неопределено движение с кена в ръка и наръси мокета с няколко капки бира). От съседите й научих, че била нападната и я закарали в болницата, но се отървала само с леки счупвания. Отидох да я видя. Фрактурите щяха да зараснат бавно, разбира се, но нямаше опасност за живота й. Когато отидох отново след седмица, беше починала. Поисках обяснения, но лекарите отказаха да ми дадат. Вече я бяха кремирали — никой от семейството не дошъл. Сигурен съм, че би искала църковно погребение. Не ми беше казвала, никога не говореше за смъртта, но съм сигурен, че би искала да бъде погребана според обичая.
Той отпи глътка бира и продължи:
— След три дена ме посети Патрисия.
Той направи многозначителна пауза. Погледнах към телевизора, чийто звук беше изключен. Една певица с прашки от черно ламе беше наобиколена от питони и дори от анаконди. После отново насочих погледа си към Бюве, като се опитах да придобия приветливо изражение. Той продължи:
— Искаше да се изповяда, но не знаеше как — не й беше ясна процедурата. Патрисия беше медицинска сестра в отделението, където закарали старицата. Без да иска, чула разговор между лекарите. Не искали да оставят старата да заема легло през месеците, необходими за нейното възстановяване — казали, че била ненужно бреме. Тогава решили да й бият „литичен коктейл“ — смес от високи дози транквиланти, която води до бърза и лека смърт. Съвещавали се не повече от две минути, след което шефът на отделението помолил Патрисия да направи инжекцията. Тя я направила още същата нощ. За пръв път извършвала евтаназия, но това често се случвало на колегите й. Жената починала бързо, в съня си. Оттогава Патрисия не можела да спи — все й се присънвала старицата.
— И ти какво направи?
— Ходих в митрополията. Там вече бяха запознати с въпроса. В тази болница явно има много случаи на евтаназия. Никой не е подавал оплакване. Така или иначе, досега всички дела са завършвали с оправдателни присъди.
Той млъкна, допи си бирата на един дъх и отвори друга бутилка, след което продължи доста смело:
— В продължение на месец се виждах с Патрисия практически всяка нощ. Не знам какво ми стана. От семинарията насам не бях имал изкушения. Тя беше толкова мила, толкова наивна. Нищо не знаеше за религията, беше много любопитна да научи разни работи. Не разбираше защо на свещениците е забранено да правят секс, питаше дали водят полов живот, дали мастурбират. Отговарях на всичките й въпроси без никакво стеснение. През този период много се молех, непрекъснато четях Евангелието. Нямах усещането, че правя нещо лошо. Усещах, че Христос ме разбира, че е с мен.