От време на време виждах психоложката по коридорите, но не завързвахме истински разговор — отношенията ни бяха придобили твърде формален характер. Каза ми, че дисертацията й за тревожния страх напредвала — трябвало да се яви на изпити през юни.
Та, значи, днес вероятно имам смътно присъствие в една докторска дисертация сред други конкретни случаи. Това впечатление, че съм елемент от досие, ме успокоява. Представям си томчето, залепената му корица, леко тъжната му обложка. Бавно се сплесквам между страниците, размазвам се.
Излязох от клиниката на 26 май. Помня слънцето, жегата, атмосферата на свобода по улиците. Беше непоносимо.
Пак на 26 май съм бил заченат, късно следобед. Сношението се извършило в хола, върху псевдопакистански килим. В мига, когато баща ми проникнал в майка ми на задна прашка, тя имала злополучната идея да протегне ръка и да го погали по тестикулите, което ускорило еякулацията. Тя изпитала удоволствие, но не и истински оргазъм. Малко след това яли студено пиле. Това било преди трийсет и две години. По онова време все още се намирали истински пилета.
Що се отнася до живота ми след излизането от клиниката, не следвах точни разпореждания — трябваше само да се явявам веднъж седмично. Колкото до останалото, занапред следваше сам да се грижа за себе си.
6
Сен-Сирг-ан-Монтан
Колкото и парадоксално да изглежда, има път за изминаване и той трябва да бъде изминат, но няма пътник. Вършат се действия, но няма извършител.
На 20 юни същата година станах в шест часа и включих транзистора или по-скоро радио „Носталгия“. Звучеше песен на Марсел Амон, в която се пееше за някакъв мургав мексиканец — лека, безгрижна, глуповата; точно каквато ми трябваше. Измих се, слушайки радиото, после събрах някои свои вещи. Бях решил да отида в Сен-Сирг-ан-Монтан или поне да опитам пак.
Преди тръгване дояждам всички хранителни продукти вкъщи. Трудничко е, защото не съм гладен. Добре, че няма кой знае какво: четири сухара и консерва сардини в олио. Не ми е ясно защо постъпвам така — очевидно е, че това са дълготрайни продукти. Но отдавна съм престанал да виждам смисъл в моите действия — да кажем, че вече не виждам смисъл много често. През останалото време съм, малко или много, в положение на наблюдател.
Когато влизам в купето, все пак си давам сметка, че откачам. Но се настанявам, без да обръщам внимание на тази мисъл. На гарата в Лангон вземам колело под наем. Бях се обадил предварително — много добре бях организирал всичко. И тъй, качвам се на колелото и веднага осъзнавам абсурдността на своя план: от десет години не съм карал колело, Сен-Сирг е на четирийсет километра, пътят дотам е планински, а аз съм в състояние да измина най-много два километра по равен терен. Изгубил съм всякаква способност, а и всякакво желание да полагам физически усилия.
Пътят се оказва постоянно, но донякъде абстрактно мъчение, ако мога да се изразя така. Районът е изцяло пуст. Навлизам все по-навътре в планината. Страдам. Драматично съм надценил физическата си сила. Но вече не виждам много добре крайната цел на това пътешествие, тя бавно се разпада, докато се изкачвам по тези ненужни склонове, и все пак упорствам, без дори да гледам пейзажа.
По средата на особено труден наклон, докато се задъхвам като задушено канарче, виждам табела: „Внимание! Опасни взривове!“. Но нещо не мога да повярвам — кой би тръгнал да ме взривява?
Намирам обяснението малко по-късно — всъщност това е кариера и целта е да се взривяват само канари. Това ми допада повече.
Теренът става по-равен. Вдигам глава. Вдясно от пътя има хълм от отломки, нещо средно между прах и дребен чакъл. Наклонената повърхност е сива, с геометрична, абсолютна гладкост. Много привлекателна. Уверен съм, че ако стъпя на нея, веднага ще затъна с няколко метра.
От време на време спирам край пътя, изпушвам една цигара, поплаквам си и пак тръгвам. Иска ми се да съм умрял. Но „има път за изминаване и той трябва да бъде изминат“.
Пристигам в Сен-Сирг в състояние на жалко изтощение и отсядам в хотел „Горско ухание“. След известна почивка отивам да пия бира на бара в хотела. Хората от това село изглеждат приветливи, симпатични. Казват ми „добър ден“.