Надявам се, че никой няма да ме заговори по-конкретно, да ме попита дали съм турист, откъде идвам така с колело, дали ми харесва техният край и прочее. Но за щастие, това не се случва.
Пространството ми за маневриране в живота е станало крайно ограничено. Все още виждам много възможности, но разликите между тях са само козметични.
Вечерята с нищо няма да ми помогне, макар междувременно да съм глътнал три хапчета „Терциан“. Обаче си стоя на масата сам, поръчал съм си гастрономическо меню. Съвършено вкусно. Дори виното е добро. Плача, докато се храня, издавайки слаби стенания.
По-късно в стаята си се опитвам да заспя, но за пореден път напразно. Тъжна мозъчна рутина. Нощта като че ли е застинала. Представите се ронят с нарастваща пестеливост. Цели минути се взирам в кувертюрата.
Към четири сутринта обаче нощта се променя. Нещо у мен трепти и се мъчи да излезе. Дори самото естество на това пътуване започва да се променя и в ума ми се превръща в нещо решаващо, почти героично.
На 21 юни, към седем часа, ставам, закусвам и отивам с колелото в Мазаската гора. Хубавата снощна вечеря ми е дала нови сили — напредвам между боровете плавно, без усилия.
Времето е великолепно, меко, пролетно. Мазаската гора е много красива и ми действа дълбоко успокояващо. Тя е истинска селска гора: има малки стръмни пътища, полянки, слънце, което се провира навсякъде. Ливадите са пълни с жълти нарциси. Добре ми е, щастлив съм, няма хора. Тук нещо изглежда възможно. Струва ми се, че съм на стартово положение.
Изведнъж всичко изчезва. Голям психически шамар ме връща дълбоко в мен. И започвам да се самоизучавам, да се самоиронизирам, но същевременно се изпълвам със себеуважение. Колко съм способен — докрай — на импозантни психически представи! Колко ясна все още е представата ми за света! Богатството на това, което ще умре у мен, е направо разкошно. Нямам причина да се срамувам от себе си — поне съм се опитал.
Излягам се на слънчева ливада. И сега ме боли, изпънат на тази толкова нежна ливада, сред този толкова успокояващо дружелюбен пейзаж. Всичко, което е можело да бъде източник на участие, на удоволствие, на невинна сетивна хармония, е станало извор на страдание и нещастие. Същевременно усещам с впечатляваща отчетливост възможността за радост. От години крача редом с призрак, който прилича на мен и който живее в теоретичен рай, в тясна връзка със света. Дълго съм си въобразявал, че съм длъжен да се присъединя към него. Ала не — всичко е свършено.
Навлизам малко по-навътре в гората. Отвъд този хълм, казва картата, се намират изворите на река Ардеш. Вече не ме интересува, но все пак продължавам. И дори вече не знам къде са изворите — сега всичко си прилича. Пейзажът е все по-нежен, дружелюбен, радостен — чак ме заболява кожата от него. Намирам се насред пропастта. Усещам кожата си като граница, а външния свят — като нещо смазващо. Впечатлението за отделеност е тотално. Вече съм затворник в самия себе си. Върховното сливане няма да се състои — целта на живота е пропусната. Часът е два следобед.