Лафкадио Хърн
По силата на кармата
Лицето на любимия човек и слънцето не могат да се гледат.
Съвременната наука ни убеждава, че що се отнася до личността пламъкът на първата любов „безусловно предшества всички други преживявания1“. С други думи, онова, което се смята за най-дълбокото и най-интимното от всички чувства, съвсем не е личен проблем. Философията е стигнала до тези извод много отдавна и никога не теоретизира така приятно, както когато се опитва да обясни загадката на любовната страст. Досега науката се е придържала строго към няколко идеи по въпроса. Жалко, защото метафизиците никога не са можели да дадат правилни и изчерпателни обяснения — те или учат, че първият поглед към обичания човек събужда в душата на влюбения някакъв дремещ ембрионален спомен; или че илюзията се създава от търсещи въплъщение неродени духове. Но и науката, и философията са единодушни по отношение на един много важен факт — че самите влюбени нямат избор; те са просто субекти на влияние. Науката е дори по-категорична по този въпрос — тя твърди съвсем открито, че мъртвите, а не живите са отговорни за това. Сякаш в първата любов се таи някакъв смътен призрачен спомен.
Вярно, че за разлика от будизма науката не утвърждава, че при особени обстоятелства ние сме в състояние да си припомним свои предишни съществувания. Онази психология, която се опира на физиологията, дори отрича възможността за унаследяване на паметта в този конкретен смисъл. Но тя допуска, че по наследство се предава нещо по-силно, макар и по-абстрактно — сборът от безчетните спомени на предците, сборът от неизброимите милиони и милиарди преживявания. Така психологията може да обясни най-загадъчните ни усещания — противоречивите ни подбуди, най-необяснимата ни интуиция, всички онези на пръв поглед безразсъдни влечения или антипатии; онази смътна тъга или радост, които никога не могат да се обяснят с личния ни опит. Но тя все още не е намерила достатъчно свободно време да побеседва с нас за първата любов, въпреки че, бидейки свързана с невидимия свят, първата любов е най-необикновеното от всички човешки чувства. И най-загадъчното.
В страните на Запада загадката се заплита ето така.
У момчето, чиито живот е нормален и весел, настъпва един вид атавистичен период, през който то започва да изпитва към нежния пол онова примитивно презрение, породено единствено от чувството за физическо превъзходство. Но точно когато женското общество му е вече съвършено безразлично, момчето внезапно обезумява. Житейският му път е пресечен от невиждана досега девойка — малко по-различна от останалите дъщери на човешкия род, но с нищо особено невпечатляваща очите на околните. В същия този момент с един-единствен тласък кръвта нахлува в сърцето му и всичките му сетива са очаровани. След това, докато трае безумието, животът му принадлежи изцяло на това новооткрито създание, за което той все още не знае нищо, освен че слънчевата светлина изглежда по-прекрасна, щом докосне косите й. Никоя земна наука не може да го освободи от робството на това вълшебство. Но чия е магията? Дали това не е някаква сила на живия идол?
Не, психологията ни убеждава, че това е силата на мъртвите у идолопоклонника. Мъртвите правят магията. Те причиняват шока в сърцето на влюбения, те са причина за електрическата тръпка, която преминава през вените му при първия допир до ръката на девойката.
Защо обаче са избрали тъкмо нея, а не някоя друга — ето това е най-непонятното в загадката. Обяснението, предложено от един доста известен немец, няма да е в съзвучие с научната психология. Изборът на мъртвите, взет в развитие, навярно почива по-скоро на спомена, на паметта, отколкото на някаква далновидност. А така загадката не е приятна.
Съществува наистина романтичната възможност да са избрали точно тази, тоест определена девойка, защото в нейно лице е оцелял като на снимка споменът за всяка и всички девойки, които те са обичали в миналото. Но е възможно също така да са я избрали, защото у нея се появява отново нещо от събирателния, многосложния и многообразен чар на всички жени, които те, мъртвите, са обичали напразно.
Ако приемем по-тягостната теория, трябва да повярваме, че страстта, макар и многократно погребвана, не може нито да умре, нито да намери покой. Онези, които са обичали напразно, умират само привидно, а всъщност продължават да живеят в сърцата на следващите поколения, докато копнежът им се осъществи. Те чакат понякога векове наред прераждането на своите любими, вплитайки вечно в мечтите на младостта своето химерично съчетание от спомени. Оттук и непостижимите идеали — преследването на изтерзани души от непознаваемата жена.
1
Хърбърт Спенсър (1820–1903) — „Принципи на психологията: Чувствата“.(Б.а.) Английски философ, който прилага еволюционната теория при изучаване на обществото. — Б.р.