Обаче на Лусиън съвсем не му бе до шеги.
— Причината, поради която не сте открили нищо интересно е, че изобщо не сте ходили да пазарувате.
— Откъде… — Тя ахна и побърза да затвори уста. Но вече бе късно.
— А! Значи съм бил прав в предположението си, че ме излъга.
— Лусиън…
— Според мен ти изобщо не си била със сестра ми.
— Не… О, не! Наистина бях с Лоти! Кълна се!
Пламенната й клетва едва не го изкуши да й повярва. Почти. Обаче изсумтя недоверчиво.
— Освен ако Лоти не си е намерила любовник, в което силно се съмнявам, а ти си отишла с нея, за да й послужиш за параван, не мога да си представя какво сте прави ли двете със сестра ми, че да искаш да го скриеш.
— Лусиън, моля те…
— Не! Не си била с Лоти, а с някой от досадните си поклонници. Вероятно с Дрейк. А фактът, че ме излъга, ме кара да се питам какво сте правили вие двамата. Наведе се напред и мрачно попита: — Я ми кажи, скъпа моя, дали да поръчам да обявят годежа ви в църквата, или утре да му изпратя секундантите си?
Лицето й се покри с такава пурпурна червенина, че Лусиън очакваше всеки миг да изпадне в истерия. Известно време стоя, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо, после възвърна самообладанието си и му отговори със самоувереност, която го накара да изпита искрено възхищение към нея.
— Първото ви предложение не подлежи на обсъждане, милорд, а ако желаете да предизвикате сестра си на дуел, можете да изберете второто. Противно на това, в което явно сте убеден, аз наистина бях с Лоти.
— Да пазарувате, предполагам? — язвително подметна той. Каква упоритост проявяваше, дяволите да я вземат!
Алис нехайно сви рамене и това преля чашата на търпението му. Лусиън удари силно с юмрук по бюрото, надигна се и изрева:
— Ще ми кажеш къде си била и с кого! Настоявам да го узная! Веднага!
— Настояваш? — Тя отметна глава, за да срещне безстрашно погледа му. — Нямаш никакво право да изискваш каквото и да било от мен.
— Имам пълното право! Като твой настойник, мое задължение е да контролирам всичките ти действия.
— А като живо, дишащо, мислещо и свободно същество, аз пък имам пълното право да ти кажа, че това не е твоя работа!
— Живо и дишащо? — За миг той се втренчи в гърдите й, които развълнувано се повдигаха и спускаха, после сухо се изсмя. — Това е очевидно. Но мислещо? — Вдигна поглед към лицето й, а веждите му се стрелнаха подигравателно нагоре. — Това, скъпа моя, е доста спорно. А колкото до заявлението, че си свободна, е, докато не ми кажеш истината, няма да напускаш тази къща и няма да приемаш никакви посетители.
Нещо в погледа й го смути и някакво безпокойство запълзя по гърба му. О, той очакваше, че тя ще се разгневи, но това не бе капризното възмущение на ухажвано момиче. Не, беше нещо съвсем различно. Погледът й изразяваше разочарование и болка от предателството. Той бе отражение на собствения му израз, когато веднъж разкри, че един от войниците, когото смяташе за свой приятел, продава секретни сведения на французите.
За пръв път, откакто бе започнал обвинителната си реч, Лусиън се усъмни дали не греши. Възможно ли бе заекването и изчервяването й да се дължи на враждебното му и рязко държание, а не на желанието й да го излъже?
— След като вече съм ваша затворничка, предполагам, че нямате нищо против да се оттегля в стаята си, милорд? — накрая изрече тя и без да дочака разрешението му, се завъртя на пети и с гордо вирната глава излезе.
Нещо в тихото й достойнство и изпънатите й рамене още по-силно го накара да се замисли сериозно дали в крайна сметка не бе сгрешил, обвинявайки я несправедливо. Час по-късно се оказа, че наистина е така.
— Лус! Благодаря на Бога! — извика Шарлот и се спусни към брат си, който крачеше напред-назад из кабинета си.
Лусиън спря рязко, сепнат от зачервеното лице на обикновено спокойната си и хладнокръвна сестра. Никога, дори и през онзи мрачен ден, когато бе дошла в Оксфорд, за да му съобщи за смъртта на родителите им от едра шарка, тя не бе изглеждала толкова разстроена. Сигурно се бе случило нещо наистина ужасно.
В следващия миг тя се хвърли на гърдите му, а той я хвана за раменете.
— Мили Боже, Лоти! Какво се е случило? — Вгледа се и лицето й, с отчаяна надежда подозренията му да не се потвърдят. Накрая събра сили, за да посрещне най-лошото, и прошепна:
— Нещо с… Клей ли?
— Д-да! — разрида се тя и зарови лице на гърдите му. Вкопчи се с неистова сила в него и занарежда: — Моля те, обещай ми, че ще ми помогнеш! Моля те! Няма към кого другиго да се обърна!
Лусиън се втренчи в разрешената коса на сестра си, не знаейки какво да прави. Никога досега в почти тридесет и три годишния му живот, тя не бе търсила утеха от него. След един неловък момент, през който той се опитваше да си припомни какво правеше бавачката Спратлинг, за да я успокои, когато бяха деца, братският инстинкт му подсказа да я притисне по-силно към гърдите си. Потупа я не сръчно по гърба и заговори успокоително: