— Изглеждаш толкова тъжен. Сигурно нищо не би могло да е чак толкова непоправимо и ужасно, че да страдаш така? — Нежно се взря в очите му.
За миг погледите им се докоснаха и тя видя мъката, стаена в душата му. После той пое дълбоко дъх и прошепна:
— Мисълта, че мога да те загубя, е повече от ужасна.
— Да ме загубиш?!
Той сведе глава.
— Моля те, поговори с мен, Лусиън! Трябва да разбера! Аз… О! Да не би да се тревожиш, че ще избягам и ще направя нещо глупаво заради разправията ни днес следобед?
— Не, макар че след отвратителния начин, по който се отнесох към теб, не бих могъл да те обвинявам, ако го направиш. Държах се като негодник и напълно заслужавам презрението ти. Дори съм изненадан, че все още искаш да говориш с мен. Бях сигурен, че ме мразиш.
— Дълбоко се съмнявам, че някога ще мога да те намразя.
— А би трябвало. Най-малкото би трябвало да отблъскваш компанията ми, докато не ти се извиня.
Ако бе във весело настроение, думите му щяха да я накарат да се засмее. Признанието му, че й дължи извинение, показваше колко далеч бе стигнал.
— И дълго ли ще трябва да чакам?
Маркиз Тистълуд въздъхна. Това бе най-тъжният звук, който някога бе чувала.
— Не че не искам да ти се извиня веднага. Искам го повече от всичко на света. Просто не знам как да го направя. Цяла вечер си блъсках главата, но не можах да открия подходящите думи, които да изразят разкаянието и вината ми. Струва ми се, че само едно „извинявай“ не е достатъчно.
— Достатъчно е, стига да е казано искрено. Казах ти го в Тистълуд, забрави ли?
Лусиън смръщи вежди. След миг челото му се проясни.
— Не съм забравил. Беше в детската стая.
— Да. В детската стая. И сега ти прощавам — Алис се замисли за урока по федербал, който бе последвал. Какво не би дала да го види да се усмихва, както през онзи ден… Може би…
Хвърли му замислен поглед. За разлика обаче от онзи следобед в Тистълуд, възстановяването на приятелството им сега не бе заличило лошото му настроение, нито бе разсеяло тъгата в очите му. Озадачена, Алис продължи да се взира в него, опитвайки се да разбере странното му настроение. Тъкмо се канеше да се откаже, когато си припомни преди малко изречените думи и болката в гласа му.
— Лусиън?
Той разсеяно промърмори нещо.
— Преди малко каза, че ще ме изгубиш. Какво означава това?
Последва дълго мълчание, толкова дълго, че Алис започна да се пита дали изобщо смята да й отговори.
— Исках да кажа, че виждам как с всеки изминал ден се отдалечаваш все повече и повече от мен. Сърцето ми се къса при мисълта, че малко по малко те губя.
Алис застина, поразена повече от отчаянието в гласа му, отколкото от самите думи. Знаеше, че се е привързал към нея, че предпочита да прекарва по-голямата част от времето си в нейната компания. И въпреки това до този миг не бе показал с нищо, че чувствата му са много по дълбоки от приятелски. Възможно ли бе сега да се опитва да й каже тъкмо това?
— Мразя твоите ухажори — продължи Лусиън с такава ярост в гласа, че не оставаше никакво съмнение за искреността на заявлението му. — Мразя ги за тяхната младост и очарование, понеже знам, че ми липсват и двете. Мразя ги за правото да те ухажват, защото като твой настойник на мен то ми е отнето. Мразя ги, защото един ден ще се влюбиш в някой от тях и ще се омъжиш за него.
— Лусиън, не…
— Ревността ме накара да се държа така днес следобед. Всеки път, когато излизаш на разходка или на езда с някой от проклетите поклонници, аз се ужасявам, че той може да поиска ръката ти и ти да се съгласиш. Ако можех, щях да те заключа далеч от света, за да те имам само за себе си.
Преди да осъзнае думите му или да реагира по някакъв начин, Лусиън измъкна ръцете си от нейните и я притегли върху скута си.
— Мили Боже, Алис! Какво да правя? — мъчително простена той.
— Лусиън…
— Аз те обичам. Обичам те толкова много, че понякога ми се иска да плача заради това чудо. Ти си моята радост, моето спокойствие… целият ми свят. За пръв път в живота си се чувствам жив, истински жив. Ти ме накара да се чувствам така. Как… — гласът му пресекна и едва успя да довърши — ще живея без теб?
Остана мълчаливо да се взира в очите й. После гърдите му се разтърсиха от ридания, той я притисна към себе си и зарови глава в косите й.
Неговите стенания се смесиха с тези на Алис. О, как копнееше да му признае собствените си чувства и да облекчи страданието му! Нужни бяха три думички… Само три.
Аз те обичам.
Три думи, които сигурно щяха да ги осъдят на вечно проклятие. Не че я бе грижа какво ще стане с нея. Ако залогът бе само нейната душа, тя с радост би рискувала, за да вкуси от насладата, която знаеше, че ще открие в прегръдките му. Би предпочела един великолепен миг, в който да обича и да бъде обичана, отколкото безкрайната празнота.