— Съжалявам, Алис, наистина съжалявам. Но не е в моята сила да ти дам друга възможност. Само Ангъс може да го стори.
— Тогава го призови и ми позволи сама да го помоля. — Алис се вкопчи още по-силно в ръката й.
Феята отново въздъхна и сведе поглед.
— Бих го направила, ако можех, но аз не знам къде е той. Никой не знае.
— Изпрати някой да го намери!
— Няма да има никаква полза. Никой не би открил Ангъс, ако той не го желае. Би трябвало да го знаеш след всички векове, които си прекарала в света на духовете и феите.
— Но откъде си сигурна, че той не желае да бъде намерен? Особено сега? Със сигурност са го осведомили за опасността, която застрашава сина му.
Последва злокобна тишина, сетне Алура бавно вдигна глава. Втренчи се в очите й с поглед, който смрази цялото й същество, и тихо отвърна:
— Защо ще пожелае да го осведомят, когато това ще му причини само страдание?
— За да му помогне! — Алура я погледна така, сякаш бе пълна глупачка.
— Спасяването на душата на Лусиън Уор е твой дълг. Само твой! Ангъс не би могъл да помогне по никакъв начин.
— Но защо? — проплака Алис.
Алура въздъхна.
— Нима забрави това, което ти казах, преди да те изпратя в света на смъртните? След като ти си прекъснала веригата на съдбата на Лусън, ти си тази, която трябва да я възстанови. Затова Ангъс изчезна. Не би могъл да гледа безпомощно как синът му умира, ако ти се провалиш. Реши да бъде далеч, докато настъпи зората на двадесет и пети юни. Тогава ще се появи или да те възнагради, или да те накаже.
— Но ние не можем да оставим Лусиън да умре — проплака Алис и по страните й се застичаха сълзи. — Трябва поне да се опитаме да го спасим!
Феята я изгледа замислено.
— И какво предлагаш? Знаеш последствието, ако те върна в света на смъртните без разрешението на Ангъс.
Раменете на Алис се отпуснаха безсилно. О, много добре го знаеше. И Алура, и Ангъс я бяха предупредили. При първите лъчи на зората щеше да се превърне в това, което отдавна трябваше да бъде, ако преди петстотин години бе останала в света на смъртните — в кости и пепел.
— Точно така. В пепел — съгласи се Алура, сякаш Алис бе изказала мислите си на глас. — Което по никакъв начин няма да помогне на Лусиън Уор.
— В противен случай бих направила тази жертва, без да се замисля нито за миг — заяви Алис и избърса сълзите с опакото на дланта си. — О, Алура! Наистина ли няма никаква надежда за него?
По тъжното изражение на феята бе ясно, че тя не вярва в спасението.
— Поне аз не виждам. Освен… — Смръщи вежди и присви очи, сякаш току-що бе осенена от някаква идея.
— Освен? — Ръката на Алис толкова силно се вкопчи в рамото й, че ако бе човешко същество, щеше да се намръщи от болка.
— Освен ако намеря някакво разрешение в свитъците.
Алис повдигна вежди.
— Свитъци?
— Тайните на нашия крал са записани в стотици свитъци. Като заместник на Ангъс, на мен също ми е разрешено, ако се наложи, да потърся съвет в тях.
— И мислиш, че те може да съдържат нещо, което да ни помогне? — Алис се улавяше като удавник за сламка.
— Не на нас. На теб. Аз не мога да ти помогна нито със съвет, нито с магия. Отговорността от решението, което евентуално ще вземеш, след като ти дам сведенията, ще бъде единствено твоя.
Алис отвори уста, за да я увери, че усилията й няма да отидат напразно, но Алура злокобно добави:
— Длъжна съм да те предупредя, че дори и по някак но чудо да спасиш Лусиън Уор, това не означава, че ще се освободиш от гнева на Ангъс. Всъщност ти се провали в мисията си и с безразсъдството си застраши душата на сина му.
— Знам и съм готова да понеса наказанието. Така да бъде.
Феята понечи да стане, но Алис я хвана за ръката.
— Алура, каквото и да реши Ангъс по отношение на мен, аз винаги ще съм ти благодарна за добротата.
Изпълнена е искрено съжаление, Алура покри ръката й със своята и нежно я стисна.
— Моя скъпа смъртна, ще направя всичко, което е по силите ми, за да убедя Ангъс да прояви снизхождение към теб. — С тези думи тя отстъпи назад и вдигна ръце, за да изпрати Алис във влажните подземия.
Но тя още не бе готова да си тръгне. Не и докато не зададе въпроса, който тежеше на душата й, затова отново спря феята.
— Моля те! Може ли да поискам още една малка услуга, преди да ме отпратиш?
Алура застина.
— Ако си сигурна, че мога да удовлетворя молбата ти.
Алис кимна.
— Тогава искай.
— Питах се дали можеш да ми кажеш какво ще си помисли Лусиън за моето странно изчезване? Сигурно е потресен от начина, по който се изпарих пред очите му?
— А! Това ли! — Алура отпусна ръце. — За неговите смъртни очи ти не се стопи в нищото, просто ей така. Ти се изтръгна от прегръдките му, обзета от внезапния ужас на една девственица пред необузданата му мъжка страст. — Спря и се взря някъде в далечината. След миг очите й избухнаха в зловещи зелени пламъци. Гледката бе смразяваща.