— Искаш да кажеш, че когато умрат, смъртните не отиват направо на небето или в ада? — смаяно попита Алис.
— О, не. За един живот повечето от тях не са направили достатъчно добри или лоши неща, за да бъдат изпратени на небето или в ада. Обикновено са необходими няколко. Предопределените от съдбата да се обичат, се прераждат отново и отново и в повечето случаи са заедно във всеки живот. Истинската любов остава във вечността.
Хедли шумно се прозя.
— Това е много хубаво и затрогващо, обаче аз не виждам какво общо има с лорд Надут пуяк и неговия проблем.
— Ако това, което подозирам, е вярно, има много общо — продължи Алура, без да откъсва поглед от Алис. — Лусиън Уор не е могъл да открие истинската си любов, понеже тя не е била преродена заедно с него.
— Не е била преродена? Не разбирам…
— Очевидно и Ангъс не го е разбрал. В противен случай нямаше да бърза да те отвлича, а щеше да обмисли вероятността ти да си истинската любов на сина му.
— Аз? — едва чуто прошепна Алис.
— Да, ти. Ако се замислиш сама ще разбереш, че е така. Това обяснява защо е отнело толкова много време на половината душа на Лусиън да се прероди.
— Наистина ли? — дрезгаво попита Алис, твърде смаяна, за да разбере каквото и да било.
Алура кимна.
— Разбира се. Бог очевидно е чакал Ангъс да се осъзнае, да те освободи и да те върне на земята, за да изживееш живота си, а накрая да умреш като всички смъртни и да се преродиш отново заедно с Лусиън. След като минаха толкова много векове и Ангъс не го е разбрал, на Него не Му е оставал никакъв избор, освен да върне половината душа на Лусиън на земята, макар да е знаел, че тя вероятно е предварително осъдена.
— Но ако Ангъс ме беше освободил и аз се бях преродила, както казваш ти, откъде щях да знам, че тъкмо аз съм предопределена да възстановя веригата на съдбата на Лусиън? — Объркването на Алис растеше с всяка изминала секунда.
— Не е било нужно да го знаеш. Всичко, което се е изисквало от теб, за да поправиш скъсаната нишка, е да дариш Лусиън Уор с истинска любов, от която твоят егоизъм го е лишил в предишния му живот. Твоята искрена любов в този му живот, е щяла да го спаси.
— Но аз наистина го обичам — прошепна Алис, макар да разбираше, че това вече няма никакво значение.
— Знам — съчувствено кимна феята. — И ако смъртната ти същност не бе променена от магията на Ангъс, той щеше вече да е спасен.
Отчаянието обгърна Алис като плътна пелена.
— Но аз съм омагьосана и… — Гласът й замря. Сълзите рукнаха. — О, каква полза да го обсъждаме! Цялата ситуация е невъзможна!
— Казах, че има някакъв шанс, нали? — спокойно и напомни Алура.
Алис и хвърли невярващ поглед.
— Не виждам никаква надежда за спасението му, освен ако ти не намериш начин да развалиш магията на Ангъс и да ми върнеш смъртната същност.
— Не, за съжаление никъде в свитъците не се казва как се развалят магии. Обаче… — Алис отвори уста да я прекъсне, но Алура вдигна ръка. — Открих нещо. То потвърди онова, което отдавна подозирах: ако някой успее да избяга от света на духовете и феите, преди напълно да изгуби душата си, той отново става смъртен, но с първите лъчи на зората ще се превърне в пепел.
Сърцето на Алис замря.
— Значи ако успея да избягам и да прекарам часовете до настъпването на зората, обичайки Лусиън, аз ще спася и живота, и душата му.
— Да, ако си истинската му любов, предопределена от съдбата. Ако аз греша и това не си ти, е… — Алура тъжно поклати глава, — тогава твоята жертва ще е напразна.
— Няма да е напразна. За Лусиън. Той напълно я заслужава. А и какво толкова ще изгубя? Само векове на нещастие и страдание.
— Може да изгубиш шанса си да бъдеш напълно възстановена и върната на земята.
Алис се втренчи във феята.
— Ангъс никога няма да ме освободи. Не и след като се провалих с Лусиън. И двете го знаем.
Алура поклати глава.
— Не разбираш ли? Ако това, което подозирам, е истина, не ти си се провалила, а Ангъс. Когато му го кажа, той сигурно ще обвини себе си за смъртта на сина си и ще те пусне да се завърнеш в света на смъртните. Така отново ще станеш Алис Феър, любимката на висшето общество, свободна да изживее живота си както намери за добре.
— Но без Лусиън — изтерзано прошепна Алис, неспособна да понесе дори мисълта за това.
— Да. Вече ще бъде твърде късно, за да бъде спасен. Затова ти трябва да решиш чий живот да спасиш: неговия или своя?
Глава 19
— Тук те оставям — промърмори Хедли и спря пред моста.
Алис го погледна замислено. Духът стоеше в позата, в която го бе виждала толкова пъти — навел глава, с изправени рамене и подритващ прашния път, сякаш обиден от самото му съществуване. Макар че се опитваше да скрие чувствата си зад маската на безразличието, от пресипналия му глас бе ясно, че и за него моментът е също толкова тежък и мъчителен, колкото и за самата нея.