И наистина им бе тежко, защото, въпреки че никой от двамата не го бе изразил на глас, през изминалите седмици те бяха станали приятели. Добри приятели.
Алис коленичи пред него, решена да признае чувствата си, преди смъртта и съдбата да ги разделят завинаги. С мъка сдържаше напиращите си сълзи. Не бе сигурна какво да каже, знаеше само, че трябва по някакъв начин да изрази обичта си. Протегна ръка и отпусна длан върху слабичките му прегърбени рамене.
— Хедли? — Надяваше се да я погледне. Откакто напуснаха света на духовете и феите, той почти не я бе удостоил с поглед. И явно нямаше намерение да го стори дори и сега, ако се съдеше по начина, по който продължаваше да се взира в прахта под краката си.
Обзе я тъга. Е, добре. Поне я слушаше. Преглътна с усилие и рече:
— Без значение къде ще отида — на небето или в ада, или ще бродя като призрак по земята — ти винаги ще ми липсваш, Хедли. През последните седмици ми беше добър приятел… Най-добрият! И искам да знаеш, че те обичам…
— Ти ме обичаш? — Думите му бяха придружени със звук, който би трябвало да бъде презрително изсумтяване, но повече приличаше на подсмърчане. — Глупава жена! Никога не съм направил нещо, за да ме обичаш. Е… освен че ти помогнах да избягаш от света на феите и духовете, но не си заслужава да ми благодариш.
Велият му протест предизвика лека усмивка на устните й.
— Обичта между приятели не се доказва с някакви показни жестове или постъпки. Тя се гради бавно, с търпение, с разбиране… И с дребни, на пръв поглед незначителни прояви на доброта. През изминалите седмици ти ми даде всичко. Така че как бих могла да кажа, че не си направил нищо, за да спечелиш обичта ми?
Хедли ритна толкова яростно в крайпътния прахоляк, че надигналият се облак се посипа върху бялата й муселинена пола. За миг остана неподвижен и с нещастно изражение, сякаш това бе най-голямата злочестина на земята, после се втурна и започна да изтърсва прахта, като непрекъснато ругаеше:
— О, По дяволите! Дяволите да ме вземат!
— Шшт, Хедли. Няма нищо. — Алис постави двата си пръста на главата му, за да го усмири. — Остават ни само няколко минути, през които ще бъдем заедно, и бих искала да се сбогуваме както подобава.
Той се намръщи и бутна пръстите й.
— Не искам да се сбогуваме! — Думите му приличаха повече на ридание.
Ако беше с човешки размери, Алис щеше да го привлече в обятията си и да го успокои с приятелска прегръдка. Вместо това трябваше само да се задоволи с нежно погалване по главата.
— О, Хедли, моля те, не бъди тъжен. Искам да си щастлив. Аз съм. Моето най-голямо желание е да обичам Лусиън и през следващите няколко часа ми предстои тъкмо това.
— Тогава върви! — сопна й се той и рязко се дръпна. — Върви да обичаш онзи проклет лорд Надут пуяк и ме остави! Не съм тъжен и не ме е грижа, ако се превърнеш на пепел! — тропна с крак. — Чу ли ме? Не ме е грижа!
— Хедли, моля те…
Духът отново се отдръпна.
— Глуха ли си или просто глупава? Казах ти — върви! Писна ми от теб! Ти си само една дяволска напаст и аз нямам търпение да се отърва от теб!
Алис отвори уста, за да направи последен опит, но размисли и се отказа. Въздъхна примирено. Какъв смисъл имаше? Когато изпаднеше в едно от лошите си настроения и започнеше да се цупи, само времето можеше да го излекува, а тя не разполагаше с никакво време.
Не й се искаше да се разделят по този начин, но явно нямаше друг избор.
— Сбогом, мой скъпи приятелю. Обичам те и ще се помоля да се случи някакво чудо и отново да се срещнем. — С тези думи тя се изправи на крака, макар че сърцето я болеше, че се разделяха по този начин.
Тогава чу:
— Алис?
Спря.
— Аз също те обичам — изхлипа духът.
Алис се извърна рязко, падна на колене и протегна ръце. Няколко мига Хедли се взира в нея и сълзите се стичаха по червендалестото му личице, а после се хвърли в прегръдките й. Зарови се в гънките на полите й и избухна в неистов плач, а малкото му тяло се затресе от дълго сдържаната мъка. Страните на Алис също бяха мокри от сълзи. Тя погали гърба му. Мълвеше утешения.
Накрая, когато избликът премина, той се отдръпна, седна на пети и се втренчи в нея със замъглени очи.
— Ще се моля за теб. Ще се моля много, макар да се съмнявам, че Бог ще се вслуша в молитвите на някакъв зъл дух.
Трогната от думите му, Алис се усмихна. Дух да се моли на Бога? Нечувано! Сигурно наистина беше много загрижен за нея, за да направи подобно нещо. С преизпълнено от нежност сърце Алис го целуна по главата.