Алис въздъхна. Явно критериите за женска красота се бяха променили през вековете…
— Госпожица Феър? — изрече Лусиън. Заповяда си да го погледне отново.
Той се бе изправил зад бюрото и с любезен жест и посочваше удобното кресло?
— Моля, седнете! — Лицето му не изразяваше нищо. Когато понечи да изпълни молбата му, гласът на иконома я спря.
— Защо първо не свалите палтото и бонето си, госпожице?
Алис кимна и му подаде дрехите си. Хванал с два пръста палтото и бонето, от които се разнасяше вонята на Хедли, икономът побърза да излезе.
— И така, госпожице Феър, мога ли да ви наричам Алис? — За разлика от повечето мъже, които я гледаха с почтително уважение, докато задаваха подобен въпрос, Лусиън бе втренчил поглед в косата й, сякаш в нея се бяха свили отровни змии.
Алис несъзнателно опипа стегнатия кок на врата си и промърмори:
— Би било чудесно, милорд!
— В такъв случай, когато сме насаме, ти също можеш да ме наричаш Лусиън, но на публично място ще очаквам да се обръщаш към мен официално. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Като твой настойник ще очаквам да се отнасяш с нужното уважение към мен, винаги и навсякъде. Разбрахме ли се? — От презрителната извивка на устните му бе ясно, че тялото й не можеше да се надява на одобрението му, също както лицето и косата й.
Мразеше се заради болката, която това й причиняваше. Наистина се опитваше да се пребори с прекалената си женска суета. Сведе поглед към скута си. Вярно, че черната рокля не подчертаваше нито фигурата й, нито цветовете й, но не мислеше, че изглежда чак толкова ужасно.
— Надуто магаре, нали? — Хедли се бе материализирал върху единия ъгъл на бюрото и безгрижно полюляваше косматите си крака. Очевидно бе откраднал сладкиши от кухнята, тъй като по кафявата му брада имаше трохи, а устата му бе изцапана със сметана.
— Разбрахте ли ме, госпожице Феър? — повтори Лусиън този път по-високо, сякаш смяташе, че тя има затруднения със слуха.
Алис кимна по-скоро в знак на съгласие с определението на Хедли, отколкото с наставленията на Негова светлост. Трите минути, които прекара в компанията му, бяха достатъчни, за да разбере, че маркизът на Тистълуд е най-надменният и надут аристократ, когото някога бе имала нещастието да срещне. А това я изпълни с още по-мрачно предчувствие относно успеха на мисията й.
— Добре — отсече Лусиън. — Сигурен съм, че ще се разбираме, ако с такава готовност следваш всичките ми напътствия.
— …следваш напътствията ми… следваш напътствията ми — изимитира го Хедли и вирна надменно нос. — Да не си домашното му куче!
Алис наблюдаваше Лусиън, който взе едно писмо и прегледа съдържанието му. Явно толкова много бе свикнал всички безропотно да се подчиняват на заповедите му, че не очакваше някой да се осмели да му възрази. Изпита непреодолимото желание да каже или направи нещо, което да намали поне малко огромното му самочувствие и убедеността в собствената му важност.
В лъскавите като мъниста кафяви очи на Хедли блеснаха лукави пламъчета.
— Не е зле да ритнеш по задника този лорд Надут пуяк и да го попиташ какво ще стане, ако не следваш напътствията му — изкиска се пакостливият дух. — Обзалагам се, че за него ще е съвсем непознато изживяване някой да се престраши да му се противопостави.
Алис премести поглед от Хедли към Лусиън. Ноздрите му потрепваха леко, сякаш току-що бе подушил задушаващата миризма на малкото същество. Хедли бе прав. Алура й бе казала, че всяко ново изживяване, приятно или не, ще накара Лусиън да изпита чувства, които ще обогатят и съживят душата му. А след като нейното задължение бе именно това…
— Какво ще стане, ако не съм съгласна да следвам напътствията ви? — избъбри внезапно тя.
Лусиън продължи да чете, после бавно вдигна поглед и го прикова в лицето й. Очите му се присвиха — явен знак за раздразнението.
— Никак не е уместно да се опитваш да ми възразяваш. Ще правиш само това, което ти кажа.
Алис се усмихна сладко, макар че мускулите на лицето я заболяха от усилието.
— Вие не отговорихте на въпроса ми, милорд?
— Защото той не се нуждае от отговор.
Алис се наведе напред, за да му каже нещо предизвикателно, но в същия миг Хедли се настани в средата на бюрото и се разкрещя. Ноздрите на маркиза потръпнаха от отвращение, а очите му се разшириха от възмущение.