Изпи шоколада си и отиде в банята, за да се заеме със сутрешния си тоалет. Нетърпението и възбудата й от настъпващия ден се увеличаваха с всяка изминала минута.
„Нов гардероб!“ — Алис въздъхна доволно и стъпи в медната вана. Бяха изминали почти петстотин години, откакто за последен път бе обличала нещо хубаво и модерно и самата мисъл за това я караше да потръпва от задоволство.
По време на сватовническите й мисии през вековете й бе позволено да се облича само в обикновени и невзрачни рокли. Сякаш грозничкият й външен вид не бе достатъчно наказание! Разбира се, тежките украшения за глава, кринолините и високите бели напудрени перуки не й липсваха кой знае колко. Но въпреки усилията си да обуздае прекалената си суетност, тя все още копнееше за красиви и елегантни тоалети и за въздействието, което оказваха те върху околните. Липсваха й възхитените мъжки погледи, възторженият шепот и разточителните ласкателства.
Бавно се потопи в топлата вода, наслаждавайки се на пролетно-сладкия аромат на лилия, който облъхваше раменете и шията й. Не изпитваше желание да възобнови жестоките си игри. Дори всеки път когато си спомнеше държанието си в миналото, тя изпитваше дълбок срам и се питаше дали наказанието на Ангъс не е твърде снизходително.
Сега жадуваше за влюбените погледи и страстните клетви само от един мъж. Копнееше за това, което бе постигнала всяка от двойките, които бе успяла да свърже в тайнството на брака — истинската любов.
Ала никога нямаше да спечели тази най-висока награда, ако не откриеше жената, отредена от съдбата за Лусиън.
Внезапно се почувства много потисната. Надигна се от водата и даде знак на Лети да й помогне да свали мократа си риза. Явно наистина изглеждаше доста унила, защото строгото изражение на прислужницата видимо се смекчи. С оживление, изненадващо за една толкова сериозна жена, тя започна да бъбри за чудесата из лондонските магазини. Приказките й бяха много възторжени, затова, докато Алис обличаше бельото си и закопчаваше кукичките на роклята си, едва сдържаше нетърпението си да види всичко със собствените си очи.
Представяйки си разноцветни тоалети и елегантни бонета, тя забърза надолу по стълбите, нетърпелива да разпита Шарлот за Бърлингтън Аркейд. Носеше се толкова леко, че нозете й едва докосваха стъпалата. Задъхана от вълнение и очакване, прескочи последните две и се удари в… някаква тухлена стена. Един бърз поглед я осведоми, че всъщност не е тухлена стена, а самият Лусиън Уор.
С омекнали колене, Алис неволно обви ръце около него, на да не падне. Разтреперана, тя остана така няколко секунди с тяло, притиснато до неговото, и лице, заровено в хладните ленени къдрички на жабото му. Ала тези кратки секунди бяха достатъчни, за да усети стегнатите мускули под дрехите. А начинът, по който ухаеше…
Без да мисли, Алис се притисна още по-силно към ризата му. Затвори очи и вдъхна дълбоко. Прекрасно ухание! Точно както би трябвало да ухае всеки мъж — мъжествено и същевременно чисто, като сапун за бръснене с дъх на мускус.
Напълно омагьосана, тя не помръдна, докато той не хвана ръцете й и не я отдръпна от себе си. Грубото движение я изтръгна от сладкия унес. Почувства се така, сякаш я бе ударил.
Какво, за Бога, я прихвана, та се вкопчи в него като някоя влюбена гъска? А дори не харесваше този звяр с отвратителен характер! Смутена и засрамена, Алис заекна:
— С-съжалявам.
— И би трябвало! — Смръщи вежди. Очите му бяха потъмнели от гняв. — Закъсня. Чакам те цели пет минути! — процеди го през зъби и посегна към часовника си, за да подчертае непростимото й нехайство. Очевидно го бе гледал, когато тя бе връхлетяла върху него, защото капакът му бе отворен и той висеше на черна панделка пред светло-бежовите му панталони… много тесни и прилепнали.
Когато осъзна къде се е втренчила, Алис се изчерви и бързо се извърна. Беше изключително мъжествен! Лицето й пламна от дръзките мисли, съвсем неподходящи за една невинна девица. Запита се дали той е забелязал безсрамното й любопитство и му хвърли срамежлив поглед изпод дългите си мигли.
Както обикновено обаче, носът му бе вирнат нагоре. Лусиън се взираше в нещо, което явно бе много по-достойно за вниманието му, отколкото тя. Въздъхна облекчено.
Може би все пак не бе чак толкова лошо, че почти не я забелязваше.
Все още загледан в това, което приличаше на грозна ориенталска ваза, той грубо изрече: