— Занапред ще изисквам да бъдеш абсолютно точна. Разбра ли?
— Добре — промърмори тя, все още твърде смутена, за да се почувства обидена от заповедническия му тон.
Явно послушният й отговор го задоволи, защото се усмихна. Ако изобщо можеше да се нарече усмивка лекото моментно свиване на ъгълчетата на устните.
Тогава се появи Тидзъл. Носеше палтото, шапката и ръкавиците на господаря си.
— Каретата ви чака, милорд — обяви той с едва забележимо помръдване на долната устна.
Без да го погледне, Лусиън протегна ръце. Очевидно обличането на Негова светлост бе част от задълженията на иконома. Алис едва успя да се удържи да не се изсмее на глас, докато наблюдаваше как достолепният прислужник опъва палтото по раменете на господаря си и подрипва, за да го закопчае.
Дали това бе още една демонстрация на тиранията на маркиза? Или е бил толкова разглезен като дете, че изобщо не се е учил да се облича сам? Картината на безпомощния и объркан Лусиън и надутия лакей бе толкова смешна, че накрая Алис не издържа и сподавено се изкиска.
— Нещо забавно ли има? — Строгият тон изразяваше пълното презрение на Лусиън към всичко смешно и забавно.
За един кратък миг Алис се изкуши да излъже, но сетне се отказа. Надменното изражение насреща й показваше, че никой досега не е имал нахалството да му се присмива. Поне не в негово присъствие. По устните й пропълзя лека усмивка. Това означаваше, че бе крайно време за урок номер едно — унижението от това да бъдеш обект на подигравки.
— Намирам за доста смешно един възрастен, здрав и прав мъж да се оставя да бъде обличан, сякаш е малко дете — заяви Алис и посочи към Тидзъл, който в момента се суетеше около късата пелерина на раменете му. — И вие бихте се съгласили с мен, ако можехте да видите колко нелепо изглеждате да стоите като истукан, докато прислужникът ви гласи.
Икономът, който тъкмо оправяше яката на господаря си, замръзна и ченето му смаяно увисна. Лусиън я удостои с бегъл поглед, но остана безизразен.
Приемайки липсата на отговор като подкана за по-обстойно пояснение, Алис продължи:
— Това, което ме кара да се смея, не е толкова комичният ви вид, колкото мисълта, че вие може би наистина не знаете как да се обличате сам. — Поклати глава. — В такъв случай оставяте прислужникът да ви облича не от високомерие, а от безсилие.
Лицето на Лусиън бавно придоби познатият й вече оттенък на пурпурното.
Алис със задоволство го наблюдаваше. Явно наистина бе страхотен учител. И като такъв трябваше да се погрижи душата му да се извиси колкото се може повече при този емоционален урок.
— Е, можете ли? — настоя тя, твърдо решила да отиде докрай.
— Какво? — процеди през зъби Лусиън.
— Да се обличате сам?
Маркизът избута Тидзъл, който се бе възстановил от смайването си и в момента приглаждаше единия му маншет, и се озова съвсем близо до нея.
Само един поглед върху изкривеното му от гняв лице бе достатъчен, за да смаже надигналата се в гърдите й увереност. Май наистина бе отишла твърде далеч.
Прехапа смутено устни и отстъпи. Лусиън изглеждаше достатъчно вбесен, за да я сграбчи, да я преметне върху коленете си и здравата да я напердаши, както вече няколко пъти я бе заплашил. Мисълта за подобно унижение я накара да направи още една крачка, но се препъна в долното стъпало на стълбата. Олюля се, разпери ръце и се строполи.
Подобно на лешояд, подушил плячка, Лусиън се спусна към нея. Сграбчи я и грубо я изправи.
— Къде, по дяволите, си израснала, Алис? В конюшня? — изсъска той и я разтърси. Почервенялото му от гняв лице се намираше на сантиметри от нейното.
Против волята си, Алис срещна погледа му. Пламтящата ярост в очите му бе наистина ужасяваща. Изплашена, тя се опита да отмести очи, ала той приближи лицето си още повече.
— Когато ти говоря, ще ме гледаш и ще попиваш всяка моя дума! — Този път я разтърси толкова силно, че зъбите и се разтракаха. — Търпях досега безочливото ти държание, защото разбирам, че ти липсва добро възпитание. Ала търпението ми, колкото и безкрайно да изглежда, си има своите граници. Няма да позволя да ми се подиграваш! Така че те предупреждавам, госпожице Феър, дори и да не ме харесваш, си длъжна да се отнасяш с уважение към мен. — Отново я разтърси. — Разбра ли?
Алис кимна, доколкото това бе възможно, тъй като лицето му почти се допираше до нейното. За пръв път не изпитваше и най-малкото желание да спори.
Лусиън я пусна толкова рязко, че тя едва не падна отново.
— Ако държиш да запазиш кожата на задника си, хубаво е занапред да не забравяш това, което ти казах. — С тези думи той се завъртя на пети и се запъти към Тидзъл, който му подаде високия черен цилиндър и кожените ръкавици. — Предлагам да тръгваме, ако не искаш да разгневиш мадам Фаншон със закъснението си и да се лишиш от услугите й.