Алис понечи да се подчини, но тогава осъзна отсъствието на Шарлот и спря.
— Няма ли да почакаме сестра ви?
— Тя няма да идва с нас.
— Какво?! — Всичките й надежди за един приятно прекаран ден тутакси се изпариха.
— Казах, че сестра ми няма да ни придружи. — Лусиън наблягаше на всяка дума. — Рано тази сутрин ми изпрати бележка, в която ме уведомява, че не се чувства добре. Моли ме аз сам да те заведа при шивачката, което и възнамерявам да направя само защото вече съм уговорил тази досадна среща.
— Погледни ме, Алис!
Алис вдигна глава и видя Хедли, който се плъзгаше по позлатеното перило. Щом стигна до завития край, нададе дрезгав вик, преметна се във въздуха и като жаба се пльосна в краката й. Лъхна я зловоние.
— Отиваме при шивачката, а, Алис?
Опитвайки се да диша колкото е възможно по-малко, тя стрелна с поглед Лусиън. Той тъкмо си избираше чадър от поставката, която Тидзъл придържаше. Изглежда нито един от двамата не й обръщаше внимание, затова се осмели да изсъска:
— Аз отивам при шивачката, а ти оставаш тук!
Обаче явно съскането й не е било толкова тихо, тъй като и двамата мъже вдигнаха глави и въпросително я изгледаха.
— Каза ли нещо? — обади се Лусиън.
— Ъ-ъ… аз… казах, че се надявам сестра ви да не е сериозно болна…
Лусиън поклати глава и отново се съсредоточи върху чадърите.
— Ще се оправи. Просто се чувства уморена, понеже е прекарала неспокойна нощ. Каза, че като се събудила тази сутрин, се чувствала така, сякаш са я щипали по цялото тяло.
Алис хвърли подозрителен поглед към Хедли, припомняйки се, че любимото занимание на злия дух бе да щипе хората, докато са в леглата си.
— Пфу! Не ме гледай така. — Хедли почеса шкембето си. — Сигурно са били онези пакостливи феи от Хайд Парк. Последният път, когато се присъединих към тях на чаша вино, те се кискаха и обсъждаха похожденията си сред лондонския хайлайф.
Алис сви недоверчиво устни. Гласът на Лусиън обаче изплющя като камшик.
— Престани да се мотаеш, Алис! Тръгваме! Веднага!
Погледна към отворената врата и кимна, но изтърва нарочно чантичката си и докато се навеждаше да я вземе, прошепна на Хедли:
— Оставаш тук! И се опитай да се въздържаш от лудории. Няма да се бавя.
Косматата му ръка се вдигна, за да си почеше подмишницата.
— Не мога.
— Можеш и ще го направиш! — Попита се с погнуса дали съществува такова нещо като въшки по феите.
Хедли лукаво я изгледа.
— Ангъс каза, че трябва навсякъде да ходя с теб. А ти най-добре от всички знаеш, че не бива да пренебрегвам заповедите на Негово величество. — Хедли заподскача към вратата, нарочно настъпвайки Тидзъл. Икономът видимо трепна, макар че не бе ясно дали от настъпването или от отвратителната миризма
Алис въздъхна примирено. „Още един ужасен ден!“
Първото нещо, което забеляза, когато излязоха, бе колко блед и измъчен е Лусиън. Тъкмо щеше да го попита дали не му е прилошало, когато усети зловонието на Хедли и го видя да се люлее на една клонка точно над главата на маркиза. Очевидно злият дух бе съвсем наясно за това, което предизвикваше у Негова светлост, защото люлееше косматите си крака точно под носа му.
Алис въздъхна с раздразнение. Само това липсваше! Ако продължаваше да се държи така този маркиз, едва ли щеше да се намери някоя жена, която да го обикне. А нямаше никакво намерение да загуби безсмъртната си душа заради глупави палячовщини! Затова се протегна, сграбчи лозата и въпреки протестите на злия пакостник, я разтърси силно и я запрати към стената, уж че просто я маха от пътя си.
Разнесе се пронизително изпискване и възмутено „Ох!“. Лицето на Хедли застина в гневно изумление. След миг той тупна на земята и завъртя глава, сякаш се опитваше да си намести мозъка.
Поглеждайки лозата с явно неодобрение, Лусиън й предложи ръка и промърмори:
— Да не забравя да кажа на градинаря да ги поокастри. Миришат така, като че ли нещо се е свряло сред тях и е умряло.
Алис се усмихна любезно в знак на съгласие и го хвана под ръка. Хедли се потътри на известно разстояние след тях, мърморейки си някакви безсмислици.
Щом стигнаха до елегантната карета в черно, зелено и златисто, Алис хвърли поглед през рамо и кимна с глава към кочияша, давайки знак на пакостливеца, че трябва да се настани на капрата. Той се нацупи, но снизходително се отказа да спори.
— Отговорът е да — заяви Лусиън, докато се настаняваше на седалката срещу нея. На учудения й поглед, той поясни: — Напълно съм способен сам да се обличам. — След тези думи потропа с дръжката на чадъра по тавана, за да потеглят.