Въпреки че ателието на модистката се намираше само на няколко преки, напливът от фургони, карети и двуколки из тесните, криволичещи и заледени улички забавяше предвижването.
След като я уведоми за способността си да се облича сам, Лусиън потъна в мълчание, оставяйки я насаме с нерадостните й мисли за предстоящия ден. Всъщност умът й бе изцяло зает с мъжа, седнал насреща й.
Какво толкова имаше у него, че така я вълнуваше? Не беше красотата. През вековете бе срещала много красиви мъже, някои от които, ако трябваше да бъде честна, дори по-хубави от Лусиън. И въпреки красотата си нито един от тях не си бе спечелил нещо повече от един мимолетен поглед на възхищение.
Но Лусиън… Да, той бе нещо съвсем различно. Когато бе близо до него, просто не можеше да откъсне поглед от лицето и тялото му.
Присви леко очи. В каретата цареше полумрак, а и тази сянка от периферията на цилиндъра… Различаваше единствено устните и квадратната му брадичка с трапчинка.
Спря поглед върху устните. Красиви! Съвършени и по форма, и по големина. Горната бе с изящна извивка, а долната — по-пълна и чувствена. Стомахът й се сви от вълнение, като си представи как езикът му нахлува в устата й и се преплита с нейния. Лусън го бе правил преди толкова много векове… Затвори очи и облиза изтръпналите си устни. В същия миг каретата рязко спря.
Внезапното движение я изтръгна от приятните фантазии. Политна напред и се стовари в краката на маркиза. В следващия миг ръцете му я подхванаха под мишниците и я повдигнаха.
— Мили Боже! Удари ли се? — Черното й кадифено боне се бе свлякло и закриваше очите й.
Усети леко оскубване и в следващия миг бонето бе махнато. Тогава се увери, че вече седи до Лусиън. Всъщност той се намираше само на няколко сантиметра от лявата й страна и тялото й почти се допираше в неговото. Чак пръстите на краката й изтръпнаха от вълнение.
— Удари ли се? — повтори той и се наведе към нея.
Алис отвори уста да каже „не“, ала думите заседнаха на гърлото й. Процеждащата се светлина играеше по лицето му — невероятно красиво и мъжествено, то се намираше само на сантиметри от нейното и, ако не грешеше, изразяваше дълбока загриженост.
Бръчката между веждите му дори се задълбочи, когато взе лицето й в шепи, за да го разгледа по-добре. Погледите им се срещнаха за миг и Алис отново изпита непреодолимото привличане.
— Алис?
— Хмм?
— Удари ли си главата?
— Главата… — Намръщи се. Близостта му забавяше мислите й и те се влачеха като охлюв по пясък. — Ъ-ъ… не. Защо?
— Защото ме гледаш много странно. — Бездънният му поглед се плъзна по лицето й. — Както котка гледа пълна купа с мляко. — Изминаха няколко секунди, преди думите му да достигнат до замъгления й мозък. Когато най-сетне се осъзна, тя рязко се отдръпна и недоволно изпухтя. Що за тъпоумен дръвник! Нищо чудно, че не е способен сам да открие истинската любов на живота си!
Обидена до дъното на душата си и чувствайки се още по-глупаво, задето си бе въобразила, че е привлечена от него, Алис се тросна:
— Разбира се, че ви гледам странно. Вие… вие имате нещо зелено между зъбите!
Сърцето й се изпълни със злорадство, като видя как Лусиън се смути при мисълта, че нещо може да нарушава безупречния му вид. Изражението му стана почти комично и той сви устни, опитвайки с език да извади несъществуващото зелено нещо.
Точно тогава кочияшът отвори вратата и спусна стълбичката. Лусиън се обърна и загрижено попита:
— Извадих ли го?
Прикривайки усмивката си, Алис се престори, че внимателно се взира в безупречните му зъби. Не можеше обаче да спре да се пита какво би било, ако прокара език по гладката им белота. Изкушена до краен предел, тя прокара облечения си в ръкавица пръст по розовия венец и нарочно докосна долната устна. Прониза я желанието да не е с ръкавици, за да може с голата си кожа да усети топлината й. Дали наистина беше толкова кадифено мека, колкото изглеждаше?
— Махна ли се?
Изглежда пак се бе отнесла, както постоянно й се случваше, когато бе близо до него. Намръщи се и дръпна ръката си като ужилена.
— Да, махнахте го… — мразеше се за слабостта си и искаше да се отдалечи колкото се може повече от него, за да сложи в ред обърканите си мисли, затова събра полите си и се плъзна към вратата.
Ръката му се протегна и я спря.
— Един момент, Алис.
Неохотно извърна лице към него, надявайки се, че страните и не са прекалено зачервени.
— Бонето ти… — Лусиън се зае да понагласи отвратителното траурно творение. — Шарлот никога няма да ми прости, ако те оставя да се представиш на най-известната лондонска модистка в небрежен вид. — Оправи ръба и кимна със задоволство. — Вече си готова да се изправиш пред прочутата лъвица.