— Не мога да разбера как стана — измърмори тя, непохватно опитвайки се да намести ръката на куклата.
Лусиън също нищо не разбираше. Той се опитваше да задържи вниманието на мадам Фаншон, за да не забележи как Алис разпалено си шепне нещо, когато манекенът скочи от масата подобно на плъх от потъващ кораб. Ала в следващия миг си припомни как повереницата му говореше на мъртвата козина в канавката и застина. Пред погледа му изплува образа на Алис с пламнало лице, чийто оттенък напомняше цвета на най-доброто му порто, и една нова мисъл прониза съзнанието му.
Възможно ли бе тя изобщо да не е говорила на мъртвия плъх, а на свой въображаем приятел? Това би обяснило ужасената й реакция, когато й показа мъртвото животно.
Изгледа я замислено, докато тя се опитваше да изправи куклата. След три неуспешни опита се отказа, върна се и седна на дивана, стиснала устни и скръстила ръце в скута си.
Странно, но вместо да изпита гняв от нелепата сцена, поведението й го развесели. Толкова приличаше на малко момиченце, хванато да бърбори с приятелката си в час и сега очакващо справедливо наказание. Не можа да се сдържи и за пръв път от години се усмихна искрено.
Продължи да я наблюдава над сребристия газ, който мадам държеше пред лицето му. Всъщност Алис Феър все още си бе малко момиче. Припомни си разговорите на войниците край лагерните огньове из бойните полета. Които имаха деца, разказваха, че те често си измисляли въображаеми приятели и най-различни случки.
Но в следващия миг усмивката му се стопи. Всички тези истории се отнасяха до пет или шестгодишни деца, а не до деветнадесетгодишни девойки.
По дяволите! Колкото и да се опитваше да обясни поведението й, бе ясно, че то е изключително ексцентрично. На какво ли би могло да се дължи?
За миг се откъсна от мислите си и категорично поклати глава — знак, че отхвърля предложения плат. Изведнъж го осени ново предположение. Възможно ли бе ексцентричността на повереницата му да се дължи не на някакъв дефект в мозъка, а на самота? Дали не си бе измислила този Хедли Браг, за да се спаси от нея?
Изведнъж сърцето му се сви от състрадание — напълно непознато чувство за него. Това, че някой би могъл толкова много да разчита на един измислен приятел го накара да се почувства… Намръщи се при странната болка, която прониза гърдите му.
Дори си помисли, че страда от някаква фатална болест на сърцето. После разбра. Това го потресе още повече: болката не се дължеше на физическо страдание. А на духовна мъка. И което бе още по-смайващо, тя бе свързана с Алис, натрапената му повереница.
„Нежелана.“ Непознатото чувство силно стегна гърдите му. Помисли си, че всеки миг ще се пръсне. „Самотна и нежелана.“
За пръв път в живота си Лусиън осъзнаваше страданието на друг човек и изпитваше непреодолимото желание да го облекчи и утеши.
Но как? Как би могъл да я накара да се почувства по-малко самотна и нежелана? Поклати глава, когато мадам Фаншон размаха пред погледа му някакъв бродиран светложълт плат. Истина бе, че той изобщо не си бе направи труда да накара Алис да се почувства добре дошла в дома му. По дяволите! Изобщо не се бе замислял за това. Досега нейните преживявания и желания нямаха никакво значение за него.
Потънал в мислите си, Лусиън пристъпи към масата и видя ефирната блещукаща коприна, на която Алис се бе възхищавала преди малко. Прокара пръст по изящния плат.
А може би нуждата от измислен приятел се дължеше ни неговото студено отношение към момичето? Звучеше съвсем разумно, понеже Алис наистина започваше да се държи странно, когато не й обръщаха внимание.
За пръв път могъщият маркиз Тистълуд се опита да се постави на мястото на другия. И след като го направи, трябваше да признае, че никак не му хареса начинът, по който се почувства — незначителен и отритнат.
Решен да поправи стореното, макар че не можеше да разбере защо изобщо се чувстваше задължен да го стори, Лусиън промърмори:
— Алис?
— Да, милорд? — По треперещия й глас и напрегнатото изражение на лицето й, разбра, че тя очаква да бъде смъмрена.
Маркизът изви устни в нещо, което се надяваше да изобразява успокоителна усмивка, и нежно попита:
— Как мислиш — дали би искала балната ти рокля да бъде ушита от този плат?
Изглеждаше толкова смаяна, че той за миг си помисли, че ще припадне. После бавно се изправи.
— О!… О! — едва чуто шепнеше тя, докато се носеше грациозно към него. — Наистина ли го мислите? — С благоговение докосна коприната, сякаш бе нещо свещено. — Наистина ли?
— Да разбирам ли, че ти харесва и одобряваш идеята ми?