— Дали я одобрявам? О, ако имам такава рокля, ще се чувствам като принцеса от приказките!
— Принцеса от приказките? — Усмивката му се разшири. — В такъв случай, ще я имаш.
— Наистина ли?
Лусиън кимна.
Сиянието на усмивката й бе ослепително и го изпълни с невероятна топлина, с желание да се смее, да танцува, да прегърне целия свят. Никога досега в живота си не се бе чувствал толкова прекрасно.
Няколко секунди Алис се взира безмълвно в него. После нададе тих вик и обви ръце около шията му. Прегърна го с неочаквана сила.
— Не мога да повярвам! Благодаря ви! О, благодаря ви!
Лусиън се засмя, завладян от радостта й.
— Удоволствието е взаимно, скъпа моя! — Импулсивно протегна ръце и я обгърна.
Тогава направи още едно откритие. Под безформената черна рокля се криеше дребно, но изящно женско тяло.
Глава 6
Лусиън стоеше с протегнати ръце, а камериерът му Джон Късуорт сръчно събличаше вечерното му сако. Минаваше полунощ, а той току-що се бе върнал от клуба си, където бе вечерял и играл карти.
След като закачи елегантното сако в гардероба, прислужникът се върна при господаря си и чевръсто започна да разкопчава копчетата на бялата жилетка. Лусиън по навик отново протегна ръце, за да позволи на мъжа да я свали. Както всичко останало в домакинството на маркиз Тистълуд, така и нощният ритуал за сън се извършваше в пълно мълчание и без излишно суетене.
Изведнъж обаче в съзнанието му отекна подигравателният смях на Алис.
„Намирам за доста смешно един възрастен, здрав и прав мъж да се оставя да бъде обличан, сякаш е малко дете. Това, което ме кара да се смея, не е толкова комичният вид на двама ви с Тидзъл, а мисълта, че вие може би наистина не знаете как да се обличате сам. В такъв случай оставяте прислужникът ви да ви облича не от високомерие, а от безпомощност.“
Лицето му пламна. От ярост?
Не. Не беше ярост. Чувството бе съвсем различно. Сякаш всичките му вътрешности обаче внезапно се преобърнаха. Намръщи се. Седна на ръба на креслото и по навик протегна крака си към прислужника, за да събуе вечерни те му обувки. По дяволите, ако не се познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че думите на момичето са го накарали да се почувства неловко, дори засрамен.
Абсурдното предположение предизвика презрителното му изсумтяване. Но това бе нелепо! Защо ще се чувства засрамен? В неговото положение бе напълно естествено да се оставя да бъде обличан. Ала въпреки това свали крака си на пода.
— Милорд?
Погледна към камериера си, който в момента бе коленичил и се взираше в него, ужасен, че без да иска, е сторил нещо непростимо. Тревожното му изражение накара маркиза да се почувства още по-неловко. Нима наистина бе такъв тиранин, че нещо толкова незначително като малка промяна във вечерния ритуал, стряскаше прислужника му?
Замисли се над тази възможност за миг, сетне я от хвърли като още едно от абсурдните предположение, породени от приказките на Алис. Разбира се, че камериерът му не се страхуваше… Само беше… смутен. През десетте години, откакто работеше за него, тази вечер за пръв път ритуалът се променяше.
И макар заключението да го удовлетвори, Лусиън проговори с необичайно мек глас:
— Върви да си лягаш, Късуорт. Ще се съблека сам.
— Но, милорд! — Бе толкова смаян, сякаш господарят му току-що му бе наредил да скочи от покрива, за да провери дали ще полети.
Поради някаква необяснима причина реакцията му го раздразни. Отлично разбираше, че се държи неразумно, но въпреки това продължи:
— Не мога да разбера защо ти и всички останали прислужници настоявате да се отнасяте към мен като към дете. Много добре знаеш, че съм напълно способен сам да се обличам и събличам.
— Р-разбира се, м-милорд. Аз никога не бих се о-осмелил да…
— Знам — прекъсна го с въздишка Лусиън и незабавно съжали за глупавата си проява на раздразнителност. Какво не бе наред с него? Защо обикновено толкова спокойният и уравновесен маркиз Тистълуд сега се държеше по този странен и неразумен начин? Напълно объркан, той махна към вратата и промърмори:
— Просто си върви. Не се чувствам добре и искам да бъда сам. — Извинението му бе придружено с нещо като усмивка, която разтревожи още повече Късуорт.
— Желаете ли да повикам хирурга, милорд? — По начина, по който се взираше в него, бе очевидно, че камериерът е убеден, че господарят му е обсебен от някаква дяволска сила и се нуждае от незабавно кръвопускане.
Лусиън въздъхна. Навярно имаше някаква отрова в кръвта. И тя бе впръскана от острото убождане на презрителните забележки на Алис Феър. По дяволите! Как това момиче успя да влезе под кожата му, и то само за някакви си четири дни?