С торбестата нощница и черния пеньоар, с безцветната си коса, стегната в дълга до кръста плитка, тя представляваше най-жалкото подобие на жена, което някога бе срещал. До лявата й ръка имаше калаена чиния с остатъци от храна, а в ръцете си държеше стара книга, подвързана с избелял червен марокен, която му се стори смътно позната.
На всичкото отгоре четеше на глас, като от време на време поглеждаше към стола от дясната си страна, сякаш четеше на някого.
Лусиън сподави стенанието, надигнало се в гърлото му, понеже не искаше да привлече вниманието й. Алис явно отново проявяваше чудатостите на характера си, занимавайки въображаемия си приятел. Предпочел да понесе не доволството на празния си стомах пред странностите на повереницата си, Лусиън се обърна и отново се насочи към стълбите. Тъкмо обаче бе стъпил на долното стъпало, когато стомахът му шумно се разбунтува.
Алис рязко вдигна глава, погледна към празния стол от лявата си страна и накрая се извърна с лице към него. Страните й пламнаха.
— М-милорд! Какво п-правите тук?
Лусиън погледна със съжаление към стълбата и се тросна:
— В случай че не си забелязала, аз живея тук.
— Разбира се, че живеете! — смутено се засмя тя. — Исках да кажа, че не приличате на човек, който често посещава кухнята.
Лусиън забеляза, че докато говореше, тя подритваше настойчиво стола отдясно и правеше енергични движения с ръка под масата. Явно даваше знак на невидимия си приятел да си тръгва. Въздъхна. Е, добре! Можеше да бъде и по-лошо. Поне не се въртеше в кръг из стаята, мърморейки заклинания, за да го накара да изчезне, така както правело петгодишното дете на един от войниците му.
Очевидно приятелят й тази вечер бе сговорчив, понеже тя се усмихна леко и кимна, неща, които маркиз Тистълуд нямаше да забележи, ако не се взираше така настоятелно в нея. Ъгълчетата на розовите й устни се повдигнаха съвсем леко, тя наклони глава и се загледа в него, явно очаквайки да й обясни присъствието си.
Лусиън отвори уста с намерението да й пожелае лека нощ, да се обърне и да си тръгне без никакви обяснения, когато иззад печката се разнесе силно мяукане. Преди да разбере какво става, котката профуча през кухнята и се вкопчи в прасеца му.
Господарят на дома тутакси нададе тих вик и изтърва свещника. Стори му се, че чу как Алис извика: „Хедли!“ сред трясъка от счупения китайски порцелан, ала гласът й се изгуби, удавен от собственото му стенание, когато ноктите на котарака се забиха още по-дълбоко в плътта му.
— Проклета котка! — Изгуби равновесие, докато се бореше да се освободи от животното, олюля се няколко пъти и накрая се приземи по задник.
Котката отскочи, стрелна се под масата, размахвайки опашка, и изчезна след серия от фучене и съскане.
— Милорд!
Лусиън вдигна глава от кървавите драскотини по прасеца си и видя как Алис се спуска към него с ужасено лице.
— Добре ли сте? — възкликна тя и едва не се стовари върху него.
— Да. Не мога да разбера какво я прихвана тази котка. Обикновено е много кротка.
— Познавате ли животинчето? — Изражението на ужас се смени с искрено учудване, докато коленичеше пред него.
— Ние сме стари приятели. Е — хвърли недоволен поглед в посоката, в която бе изчезнал котаракът, — поне си мислех, че сме. Би трябвало след всички нощи, които сме прекарали заедно, споделяйки парчета студено говеждо край огнището.
— Вие идвате тук посред нощ? В кухнята? — При това разкритие учудването й се замени с истински потрес. Всъщност реакцията й дразнещо напомняше тази на камериера Късуорт.
— И къде другаде ще се срещнем? Едва ли котката е постоянен обитател на салона за гости.
Защо, по дяволите, всички смятаха за скандален навика да прекарва част от времето си в собствената си кухня? В края на краищата не идваше да скубе пилета или да пече пайове. Раздразнението му се усили и той изгледа смръщено повереницата си, очаквайки поредната хаплива забележка, какъвто бе обичаят й, когато общуваше с него.
Вместо това, за негова изненада, тя се усмихна. И не с подигравателна усмивчица. Усмивката й бе толкова нежна и изпълнена с разбиране, че раздразнението му веднага се изпари.
Топлите й очи срещнаха за миг неговите.
— Трябва да ви призная, че аз също обичам кухните. Там винаги се чувствам като у дома си, независимо къде се намирам. Предполагам, че се дължи на приятните аромати. — Затвори очи и подуши въздуха. — Ммм… — Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха. — Карамфил и канела… Ухае на подправения с вино яйчен пунш, който нашата готвачка приготвя за Коледа. Бяха великолепни коледните празници във Феърфакс.