Приемайки думите му като покана да споделят трапезата, котаракът се измъкна изпод масата и скочи в скута му.
Замърка гальовно и отърка муцуна в гладкото кадифе на халата. Господарят на дома се усмихна малко кисело и го почеса зад ушите.
— Искаш да откъснеш още една порция от плътта ми, Прайни? Или се опитваш да се сдобрим?
Приятелското му отношение извика усмивка на устните на Алис.
— Прайни? Така ли се казва?
Лусиън сви рамене и продължи да почесва котарака.
— Не знам кое е истинското му име и дали изобщо има такова. Наричам го Прайни, защото прилича на нашия принц регент. Дебел, самодоволен и управлява кухнята с желязна лапа. — Дланта му се спусна по лъскавия гръб и го почеса в подножието на опашката. Котаракът се изви и измърка доволно.
— Защо, след като толкова харесваш животинчето, не си се поинтересувал как се казва? — Никога през живота си не бе чувала по-странно нещо. Когато живееше във Феърфакс, знаеше името на всяка котка или куче, което се шляеше из голямата зала. — Защо? — настоя тя, неспособна да прикрие учудването си.
По изражението на лицето му бе ясно, че той пък намира въпроса и за странен.
— Защото не е прието да се фамилиарничи с прислугата. — Повдигна вежди. — Нима не знаеш това елементарно правило?
— Да попиташ готвача за името на котката му едва ли може да се нарече фамилиарничене.
— Като се има предвид, че никога не съм говорил с него, със сигурност би било фамилиарничене.
— Никога не си говорил със собствения си готвач? — Някога, когато бе Алис ла Фер, най-голямото й удоволствие бе да седи край огнището в кухнята и да слуша историите, които готвачката й разказваше, докато си похапваше сладкиш с мед. Нима този маркиз не бе имал подобни преживявания в детството си?
— Разбира се. Човек не разговаря с прислугата, освен ако не е крайно необходимо. Иначе могат да се самозабравят и да станат дръзки. А всеки добър слуга отлично си знае задълженията и не е необходимо аз да му казвам какво да прави.
— Но те са хора също като теб и мен! И заслужават да се отнасяме към тях като към човешки същества, както и да получават похвали за работата си.
— Аз им плащам. Това признание е достатъчно! — Думите му бяха придружени с нов бунт на червата му. — А сега, ако ме извиниш, бих искал да хапна, преди стомахът ми да е събудил цялата къща.
Въпреки че Алис имаше да каже още доста неща по въпроса за отношението към слугите, реши засега да замълчи. Защо да прекъсва приятелското примирие с нещо, за което щяха да имат предостатъчно време да обсъждат. Да, по-добре да се заеме с много по-важната работа — да опознае Лусиън Уор.
Сватовническият й опит я бе научил, че ако един мъж е нахранен, е много по-сговорчив. Затова припряно кимна към котката, която мачкаше халата му и доволно мъркаше.
— Приятелят ти изглежда толкова блажен, че ще е жалко да го обезпокоим. Ако искаш, аз ще ти донеса от пая.
Лусиън измърмори нещо в знак на съгласие. Алис извади една калаена чиния и започна да я отрупва. Понеже не знаеше какво точно предпочита Лусиън, го поглеждаше въпросително, докато подреждаше лакомствата.
Първо отряза голямо парче от пая с месо. След кратко обмисляне добави две бисквити, няколко къса петльово, малко от задушения с шафран грах и огромно парче от кейка с мед. Подобно на всички хора, които произлизаха от феи и духове, и Лусиън имаше слабост към меда и шафрана. След като постави препълнената чиния пред него, Алис се настани на предишното си място.
Известно време седяха в приятно мълчание: той се наслаждаваше на храната със задоволството на прегладнял мъж; тя се опитваше да прецени с кой въпрос е най-добре да започне.
— Имаш ли нещо против, ако опитаме да се сближим и опознаем още сега? — Алис се усмихна, като видя как Лусиън пъхна голямо парче от угоения петел в устата на котарака.
— Мислех, че тъкмо това правим!
— Имах предвид наистина да се опознаем. Да поговорим за неща, които сме харесвали като ученици… за бавачките си… Може би дори не е зле да ми разкажеш за времето, което си прекарал по бойните полета.
Изглежда той обмисляше предложението й, докато откъсваше от месото и го подаваше на котарака. След като лакомникът го погълна, Лусиън кимна и вдигна глава.
— Както желаеш — рече той и с равен глас продължи, подобно на прилежен ученик, който си знае урока: — Бавачката ми се казваше Мади Спартлинг. Работила е в нашето семейство още преди баща ми да се роди. Имаше добро сърце, но беше изключително суеверна. Вярваше в съществуването на разни феи и духове и още от малък се опитваше да ми пълни главата с подобни глупости.