Откъм печката, където Алис бе прогонила Хедли, се чу недоволно мърморене.
— Глупости! За кого, по дяволите, се мисли този лорд Надут пуяк, че ще нарича феите и духовете глупости?
Лусиън не чу възмутеното възражение на пакостливия дух, затова спокойно продължи:
— Подобно на повечето момчета от благородни семейства, и аз постъпих в Итън, а след това в Оксфорд. После си купих военен чин в кавалерията. Издигнах се до ранг майор. Когато войната свърши, се върнах в Лондон.
— И какво възнамеряваш да правиш тук? Да си потърсиш съпруга? — най-безцеремонно попита Алис. Моля те, Господи, нека да каже „Да!“
Очевидно Лусиън оглуша не само за Хедли, но и за нея, защото не каза нищо, а подаде още една вкусна мръвка на Прайни.
— Е, търсиш ли си?
Маркизът изпусна тежка въздишка и я погледна.
— Длъжен съм да се оженя. Тъй като съм единственият останал жив мъж от семейство Уор, на мен се пада задължението да осигуря продължението на рода. А както Шарлот наскоро ми изтъкна, след няколко месеца ще навърша тридесет и три години. Като че ли вече дори съм позакъснял с бащинството. — По мрачното и унило изражение на лицето му човек би си помислил, че е затворник в Нюгейт, когото ще обесят на зазоряване.
— Може би бракът ще ти хареса, ако се ожениш за някоя, която обичаш с цялото си сърце — нежно изтъкна Алис.
Лусиън презрително изсумтя.
— Любов? Какво общо има любовта с брака?
— Всичко. Защо иначе човек ще се жени?
Изведнъж любезният и приятен събеседник Лусиън Уор изчезна и на негово място се настани маркизът на Тистълуд.
— Струва ми се, че вече отговорих на този въпрос. За да се осигури наследник.
— О? И как точно възнамеряваш да се сдобиеш със съпруга за тази цел, след като любовта не влиза в сметките ти?
— Много просто. Ще си намеря някоя кротка и послушна жена с широк ханш и ще й направя предложение. Ако прилича на всяка друга жена в Лондон, едва ли ще се откаже от осемдесет хиляди лири годишен доход и титлата маркиза.
— Сигурен ли си? Жените, които аз познавам, желаят и очакват да получат любов от мъжете, за които ще се омъжат.
Погледите им се срещнаха. Сивите му очи бяха толкова студени, че Алис потръпна.
— В такъв случай ги очаква огромно разочарование, понеже любовта не съществува.
— Само защото ти не вярваш в нея, не означава, че не съществува!
— Нима? И какво доказателство имаш за нейното съществуване?
— Достатъчно е само да си припомниш колко поеми, песни, пиеси и романи са написани през вековете за нея. Със сигурност всички тези хора, които са ги съчинили, са вярвали в любовта. Виж тук… — Взе книгата, която четеше по-рано, и му я подаде. — Дори твоите предшественици са изпитали и описали това явление.
Лусиън пое тънката книжка, разлисти я небрежно, изсумтя презрително и я захвърли.
— И ти наричаш това доказателство? Историята за Алис и Лусън? Тая глупава приказка!
— Приказка за феи, което не означава, че не е истина!
Лусиън завъртя очи към тавана и изпъшка.
— Не ми казвай, че вярваш във вълшебни приказки за феи и духове!
— Вярвам. Както и много други хора. Дори има такива, които са кълнат, не са виждали малките ефирни същества.
Последва още един презрителен звук, доста по-подчертан от предишния.
— Е, аз никога не съм виждал фея или дух. И докато не получа доказателство за тяхното съществуване, ще продължа да гледам на тях като на пълни небивалици, в които вярват само суеверни и невежи хора.
— И аз ли съм пълна небивалица? — изсмя се гръмогласно Хедли, скочи върху отдалечения край на масата и изгледа кръвнишки Лусиън.
Като всички животни, и този котарак можеше да види духа и мигновено настръхна. По отбранителната му поза беше очевидно, че споменът за жестокото подръпване на мустаците и грубите пощипвания на Хедли е все още свеж в съзнанието му.
Преди Алис да осъзнае какво става, духът се хвърли през излъсканата маса към Лусиън и с радостен възглас се пльосна по задник, плъзна се вихрено по полираната повърхност и се приземи право върху главата на котарака, който на мига изсъска и заби нокти в гърдите на Лусиън.
— По дяволите! — В изненадата си маркиз Тистълуд чак се прекатури от стола.
Хедли погледна доволно и радостно се изкиска.
Глава 7
„Малко руж на страните оживява лицето на деликатната дама, загубило свежестта си поради болест или тревожни мисли. Употребата му в тези случаи би могла да бъде извинена. Освен това откровено можем да кажем, че…“
Отегчена до крайност, Алис отмести поглед от „Огледало на изяществото“ към картината, която висеше на отсрещната стена на библиотеката. Както всеки следобед през последните три седмици, тя седеше в удобното кресло, опитвайки се да прояви интерес към поредната книга за разкрасяване, етикет или последна мода, която Шарлот й бе препоръчала, за да обогати образованието си. И както обикновено интересът й бе привлечен от картината. Тя представляваше портрет на Шарлот и Лусиън, нарисуван, когато тя е била на девет години, а той само на пет.