И въпреки това, поради причина, която бе безсилен да си обясни, пренебрежителното отношение на ухажорите на Алис го накара да изгуби самоувереността си. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се питаше дали в крайна сметка те не бяха прави. Дали той не бе твърде стар и скучен, за да се надява, че може да спечели благоразположението на едно младо и красиво момиче като Алис. Та той бе с четиринадесет години по-голям от нея, а не биваше да забравя, че е и неин настойник.
„Настойник.“ Само като си помислеше за това и усещаше лош вкус в устата си. Дяволите да го вземат Бевис Феър, задето го бе удостоил с нежеланата титла; проклет да бъде и затова, че бе унищожил шанса му да спечели единствената жена, която го интересуваше.
Лусиън простена високо и зарови лице в шепите си. Какво не би дал да бе на мястото на поклонниците на Алис и да я бе срещнал за пръв път на дебютния й бал. Какво не би пожертвал, за да може да бъде за нея един от подходящите и желани кандидати за ръката й. Не се съмняваше, че ако бе така, онези недозрели младоци щяха да го вземат съвсем насериозно.
А тя? За хиляден път мислено прокле приятеля си Стивън задето бе посял идеята за ухажването. Сега тя вече бе пуснала дълбоки корени и задушаваше всичко останало. Алис бе единственото, за което можеше да мисли. Копнежът му бе толкова силен, че понякога се улавяше как си мечтае какво би било да е обичан от нея. Дори стигна толкова далеч, че няколко пъти се опита да си представи как биха изглеждали децата им.
Мечти. Напразни и непостижими. Лусиън въздъхна дълбоко, отпусна ръце върху бюрото и се втренчи в тях, представяйки си, че са сключени около врата на Стивън. Идеше му да удуши приятеля си, задето го бе насърчил в безумните му надежди. Отчаянието му бе достигнало до крайната си точка. За късмет, приятелят му се намираше в Съсекс.
Два дни след дебюта на Алис, Даяна Рамзи получи съобщение от конюшните си, че няколко от чистокръвните й жребци внезапно са се разболели от някаква тайнствена треска. Това я накара на часа да се втурне към дома си, за да се погрижи лично за тях.
Стивън разбра и приветства решението й, ала бе съкрушен от заминаването й. След като няколко дни гледа мрачната физиономия на приятеля си, потънал в скръб по напусналата го любима, Лусиън му предложи да отседне в Тистълуд, за да бъде близо до Даяна и да й помага. Стивън прие с радост, оставяйки Лусиън сам да се оправя с Алис.
За миг се замисли дали да не отскочи до замъка и да сподели тревогите и терзанията с приятеля си. Винаги можеше да разчита на Стивън, че ще го изслуша внимателно, ще го утеши и ще му даде полезен съвет. Мисълта наистина го изкуши, ала въпреки това я отхвърли. Не можеше да напусне Лондон. Не и след като напоследък Дрейк почти не се отделяше от Алис. Нямаше никакво съмнение, че това предвзето конте ще дотича при нея и мига, в който той напусне града, и ще настоява да я придружава навсякъде. А Лусиън никога нямаше да му осигури това предимство.
Твърдо решен да се примири с факта, че няма ни какъв друг избор, освен да ухажва Алис по най-класическия начин и да се моли да не стане за смях в очите й, маркиз Тистълуд взе отново вестника. За разлика от предишния път, най-после успя да се разсее с четене. Прелисти страница след страница, прегледа набързо обявите, прочете доста задълбочено статията за търговията с роби и внимателно проучи последните предложения от конюшните Татърсол.
Тъкмо свърши дописката за ужасното убийство в Сейнт Джайлс, когато погледът му попадна върху обявата под него. Не се интересуваше от публични лекции и затова понечи да премине по-нататък, когато думата „феи“ при влече вниманието му. В следващия миг си помисли за Алис и за интереса й към тези странни създания и веднага зачете.
Ставаше дума за лекция и художествена изложба, озаглавена: „Научни изследвания и легенди за феите, обитаващи Британските острови“. Щеше да бъде представена следващия вторник следобед в музея на изящните изкуства. Устните му се извиха в усмивка и той грижливо откъсна обявата. Чудесно! Алис не само със сигурност ще се наслади на лекцията, но и бе малко вероятно да срещнат на подобно място някой от нейните досадни поклонници. Настроението му внезапно се повиши и той се почувства окрилен, нещо, което не му се бе случвало от цяла седмица. Стана от бюрото и отиде да потърси повереницата си, за да я покани.
С всяка крачка вълнението му нарастваше. И това не се дължеше на факта, че изведнъж бе обзет от интерес към феите. Той продължаваше да ги смята за една от най-абсурдните и глупави измислици. Радостта му се дължеше на възможността да ощастливи Алис. За него нямаше по-голяма награда от тази да види как очите й светват от удоволствие. А усмивката й… Да гледа как сладките й устни бавно се разтварят и извиват…