По време на Втория ватикански събор за пръв път се допуска присъствието на жени, а оттогава непрестанно се говори и пише за отменянето на безправието на жената в храма и осъзнаването на нейното достойнство…
От последния ден на последния Ватикански събор (1965 г.) изминаха повече от четири десетилетия. Упражняването на дипломатичен подход у католическото духовенство се утвърждава бавно, а при практикуването на толерантност в отсрещната страна най-често се отвръща с враждебност, страх, предубеждение, неразбиране. Последователите на папа Йоан XXIII най-често биват обвинявани в користолюбив стремеж да подчинят целия свят на папската власт. Църквата на адвентистите дори „открива“ върху короната на католическия архипастир числото 666 и доказва, че той е антихристът! Разтворил ръце, за да прегърне своите опоненти, папа Йоан Павел II беше обвинен в дяволски страсти. Идеята за свободно, непредубедено общуване в религиозния дом се посреща най-често с отрицание, присмех, обръщане на гръб от радетелите за „чиста вяра“. Църковната дипломация се оказва по-слаба от религиозната ревност; църковният мир се превръща в кратка илюзия. Защо е така?
По пътя на идеалното намерение да опази Христовата църква от лъжеучения и ереси във вековете след Иисус Христос духовенството е създавало догми и канони, които в някои случаи противоречат на основните принципи на християнството — благовестие сред невярващи, помощ към изпадналите в беда; прошка за греховете… Според тълкуването на Валсамар и Ерестин 45-ото апостолско правило препоръча не общуване на християни с еретици. 65-ото правило на Лаодикийския събор от средата на IV век препорчва предпазливо общуване с онези християни, които нямат точно познание на вярата. Теоретическите постановки за чисто богопознание често се превръщат в реална бариера за общуване между вярващите, а отделни църковни единици се затварят в илюзията за собствено съвършенство, непогрешимост, превъзходство…
Така разделението през вековете е настъпвало поради пастирите, знаещи догматичните, каноничните правила, а миряните християни недоумявали защо трябва да имат и отличителен знак като православни, католици, протестанти.
Във всички религиозни изповедания има пастири и миряни с осъзнат духовен стремеж да са затворени (интровертни) в своя малък кръг. Има и вярващи с отворени, толерантни чувства (екстровертни) към другите. Както фанатизмът, така и религиозната толерантност са лични чувства, които вълнуват душата на един човек и той ги практикува в общуването си. Много съвременни богослови от различни християнски общности считат, че не трябва да се правят компромиси с точната формулировка на вярата, затова не може да се говори за църковна толерантност и дипломация. Но от средата на XX век вярващите християни в Западна Европа не задават въпрос към непознатия гост на църковен празник: от каква деноминация сте? За съвременния цивилизован човек, който приема света като едно цяло, църковната принадлежност няма значение; тя не е знак за дълбочина на вярата в Бога или специално превъзходство.
Въпреки наличието на Световния съвет на църквите (основан през 1948 г. в Амстердам, Холандия), поради липса на разбирателство и единомислие сред лидерите на Световната църква в средата на XX век беше създадена и новата Организация на обединените нации, която се стреми да налага мирни принципи и закони за всички народи, раси, съсловия.
Докато отделните църкви търсят на всяка цена „сламката в окото на брата си“, светската власт създаде нов дом за разбирателство и взаимопомощ, който практически се грижи за възникващи потребности на страните членки в критични за тях ситуации.
Какво може да се направи за взаимозачитането и разбирателството в Църквата днес? Боголюбива цел на пастирите би трябвало да бъдат разясненията, че и „другите“ са наши братя, от които не трябва да се страхуваме и изолираме; не би трябвало да ги пренебрегваме. И още нещо: когато преподавателите по богословие говорят за другите християни и религии, те не би трябвало да излагат ученията им с насмешка, като ги наричат лъжливи, противохристиянски, еретични, а да представят с уважение и зачитане другия възглед за Бога и тези, които го споделят. Още по-малко подобава на духовници и богослови да заплашват вярващи християни със Страшния съд, ако миряните надзърнат в средата на други вярващи. Мисионерството не би трябвало да допуска опетняване, осъждане, отричане на вярващи или проповедници от други християнски общности с цел да докаже лично превъзходство и привличане към своята среда. Стремежът към догматизиране на Богопознанието, ревността по изповядане на „чистата формула“ често противоречи на същността на християнството: като съзнаваме, че сме грешни, да прощаваме греховете на ближните, да зачитаме всички нуждаещи се от помощ, като им помагаме… Нали и Иисус Христос моли Отец да бъдем едно в Неговата Божия любов! За тази мисия е нужна и смелост, и добро сърце. Тук най-точно подхожда приказката за онзи човек, който се изгубил в пустинята. Останал без храна и вода, той не можел повече да се придвижва в посоката, към която е тръгнал. Самотен, изнемощял, с мрачни мисли, съзрял в далечината препускащ конник. Мъжът се уплашил: