Мина във вътрешното платно и продължи с постоянни 80 км/ч, за да използва пълноценно и последната капка в резервоара. Започна да се моли. Нали боговете не бяха на страната на Мелър?
— На кого се обаждаш? — попита Хари, докато дърпаше ципа на сака си.
— На Джайлс. Искам да видя дали е съгласен с Рос и Себ. В края на краищата той си остава най-големият акционер в компанията.
Хари се запита дали да не започне да разопакова багажа си.
— И не си забравяй палтото — каза Ема.
— Кабинетът на сър Джайлс Барингтън — чу се в слушалката.
— Добро утро, Поли. Обажда се Ема Клифтън. Мога ли да говоря с брат си?
— Боя се, че не, мисис Клифтън. В момента е в чужбина.
— На някое чудесно място, надявам се?
— Не точно — отвърна Поли. — В Източен Берлин.
Когато излезе от магистралата и влезе в бензиностанцията, Себ започна да се отпуска — нямаше да закъса насред пътя. Подаде банкнота от десет паунда за седемдесет и петте литра и зачака рестото.
В девет и трийсет и шест отново беше на магистралата. Първият знак показваше, че до Бристол остават сто километра. Значи щеше да стигне дори по-рано.
Излезе на външното платно, доволен от ширналия се открит път. Мислите му се понесоха към д-р Улф и какво ли е било толкова спешно, че да го търси, към майка му и как ще гласува, към Дезмънд Мелър и какви трикове е приготвил за последния момент, а после отново към Саманта. Възможно ли бе…
Чу сирена и бързо мина във вътрешното платно. Предполагаше, че го настига линейка, но когато погледна в огледалото, видя полицейска кола с включени светлини. Намали скоростта с надеждата, че ще го задмине, но тя се изравни с него и шофьорът му даде знак да отбие и да спре. Себ се подчини с неохота.
Полицейската кола спря пред него и двамата полицаи слязоха. Единият носеше дебел кожен бележник, а вторият нещо като куфарче. Себ свали прозореца и се усмихна.
— Добро утро.
— Добро утро, сър. Давате ли си сметка, че пътувахте с близо сто и четирийсет километра в час?
— Не — призна Себ. — Много съжалявам.
— Мога ли да видя книжката ви, сър?
Себ отвори жабката, извади книжката и я даде на полицая, който я изучи подробно, след което каза:
— Ако обичате, слезте от колата, сър.
Себ слезе. Вторият полицай отвори куфарчето и извади някакъв голям жълт балон, закрепен към маркуч.
— Това е уред за измерване на алкохол в дъха, сър, и трябва да ви попитам дали сте съгласен да проверим дали не сте употребили повече от допустимото.
— В десет сутринта?
— Стандартна процедура при каране с превишена скорост. Ако решите да не се тествате, ще трябва да ви помоля да дойдете с мен до най-близкото полицейско управление.
— Няма да е необходимо, полицай, нямам нищо против теста.
Изпълни инструкциите буквално, като много добре си даваше сметка, че предишната вечер е изпил само две кампарита със сода. След като духна два пъти в маркуча (явно не беше духал достатъчно силно първия път), полицаите се вгледаха за известно време в оранжевия индикатор.
— Няма проблем, сър — каза накрая единият. — Много под лимита сте.
— Слава богу — каза Себ и тръгна да се качва в колата.
— Момент, сър, още не сме приключили. Трябва да попълним някои формуляри. Името ви, ако обичате?
— Но аз бързам — каза Себ и моментално съжали за думите си.
— Досетихме се, сър.
— Себастиан Клифтън.
— Домашен адрес?
Когато най-сетне попълни отговора на последния въпрос, полицаят връчи на Себ акт за превишена скорост и отдаде чест.
— Приятен ден, сър, и моля да карате по-внимателно в бъдеще.
Себастиан погледна отчаяно малкия часовник на таблото, но той продължаваше да показва точното време. След четирийсет минути майка му щеше да открие срещата на борда, а първата точка от дневния ред бе избор на нов заместник-председател.
Лейди Вирджиния разказа подробно на сър Едуард какво всъщност е станало през първата нощ от първото плаване на „Бъкингам“.
— Изумително — каза тон. — Но не е нещо, което можем да използваме като доказателство.
— Защо? Мисис Клифтън няма да може да го отрече, ще трябва да се оттегли като председател на борда на „Барингтън“, а ние не бихме могли да изгубим делото.