Ема знаеше, че не може да оправдае онова, което Седрик беше направил с добро намерение, и че ще е изключително трудно да обясни на заседателите причината, поради която е продал акциите си. Трелфорд я беше посъветвал просто да не отговаря, когато се колебае, особено ако отговорът може да я злепостави.
Сър Едуард почака известно време, след което каза:
— Е, тъй като явно не желаете да отговорите на въпроса ми, какво ще кажете да продължим със следващите ви думи? "Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора. Които искат компанията да се развива успешно". Можете ли да отречете, мисис Клифтън, че онази сутрин в Колстън Хол в Бристол сте намекнали на всички присъстващи, че лейди Вирджиния не е обикновен почтен човек? — Адвокатът наблегна на последните три думи.
— Тя определено не е обикновена.
— Съгласен съм с вас, мисис Клифтън, тя е необикновена. Но аз твърдя пред журито, че намекът, че клиентката ми не е обикновен почтен човек и че целта ѝ е да срине компанията ви, е клевета, мисис Клифтън. Или това според вас е също нищо друго освен истината?
— Имах предвид точно това, което казах — отвърна Ема.
— И сте били така убедена в правотата си, че сте настояли думите ви да бъдат внесени в протокола на годишната среща.
— Да.
— Секретарят на компанията посъветва ли ви да не го правите?
Ема се поколеба.
— Винаги мога да призова мистър Уебстър да даде показания — каза сър Едуард.
— Мисля, че май го направи.
— Питам се тогава защо не го послушахте? — саркастично попита сър Едуард. Ема продължи да се взира в него, като много добре си даваше сметка, че той не очаква отговор. — Възможно ли е да не е искал да добавя клевета към злепоставянето, което вече сте извършили?
— Исках думите ми да бъдат вписани в протокола — каза Ема.
— Наистина ли? — попита сър Едуард и Трелфорд наведе глава. — Значи дотук установихме, мисис Клифтън, че сте били против клиентката ми от деня на първата ви среща, че тази неприязън се е засилила, когато не сте били поканена на сватбата на брат си, и че години по-късно, на годишната среща на акционерите, пред пълна зала сте унизили лейди Вирджиния с намека, че тя не е обикновен почтен човек, а човек, който желае да постави компанията на колене. След това сте отхвърлили съвета на секретаря си и сте настояли злепоставящите ви думи да бъдат записани в протокола на срещата. Не е ли вярно, мисис Клифтън, че вие просто сте искали да си отмъстите на обикновен почтен човек, който сега просто иска възмездие за думите ви? Мисля, че Бардът го е обобщил най-добре, когато казва: „Но който открадне ми доброто име, той, макар и сам да не забогатява от кражбата, оставя мен все пак по-беден от последния бедняк!”[13]
Сър Едуард продължи да гледа свирепо Ема, хванал реверите на древната си износена одежда. Когато реши, че е постигнал желания ефект, се обърна към съдията.
— Нямам повече въпроси, милейди.
Трелфорд погледна към съдебните заседатели и си помисли, че всеки момент ще избухнат в аплодисменти. Реши, че трябва да поеме риск, макар да се съмняваше, че ще му се размине.
— Имате ли други въпроси към клиента си, мистър Трелфорд? — попита нейна чест Лейн.
— Само един, милейди, Мисис Клифтън, сър Едуард повдигна въпроса за завещанието на майка ви. Тя споделяла ли е някога с вас мнението си за лейди Вирджиния?
— Мистър Трелфорд — намеси се съдийката преди Ема да успее да отговори. — Както много добре знаете, това ще бъде прието за слух и няма да бъде допуснато за разглеждане.
— Но майка ми записа мнението си за лейди Вирджиния в завещанието си — каза Ема.
— Не съм сигурна, че ви разбирам, мисис Клифтън — каза съдийката.
— В завещанието си тя посочи причините да не остави нищо на брат ми.
Трелфорд взе завещанието.
— Мога да прочета съответния текст, милейди, ако смятате, че ще бъде от полза — добави той с физиономията и гласа на невинен ученик.