Прокурорът се изправи — и в миг от подлизурко се превърна в грубиян. Гледаше право през Бабаков и му говореше със студена арогантност, така различна от начина, по който се обръщаше към другаря полковник, когато онзи беше на мястото на свидетеля.
— Кажете на съда името и номера си — заповяда той.
— Бабаков, седем четири едно шест две, другарю прокурор.
— Не се обръщайте към мен с "другарю".
Затворникът сведе глава.
— Извинете.
— Преди да бъдете осъден, с какво се занимавахте?
— Бях учител в седми район и Москва.
— Колко години преподавахте?
— Тринайсет.
— Какъв предмет?
— Английски.
— Каква е специалността ви?
— Завърших Московския институт за чужди езици през четирийсет и първа.
— Значи след завършването първата ви работа е била като учител и никога не сте работили нещо друго?
— Да, не съм.
— През тези тринайсет години като учител посещавали ли сте Кремъл?
— Не. Никога.
Решимостта, с която Бабаков каза: "Никога", ясно показа на Хари, че човекът смята показния процес за достоен единствено за подигравка. Всеки съветски ученик е посещавал Кремъл в един момент, за да отдаде почит на гробницата на Ленин. Ако е бил учител, Бабаков би трябвало да води подобни посещения. Хари нямаше как да му покаже, че е разбрал посланието, без да наруши тънката черупка на заблудата.
— Срещали ли сте се някога с нашия почитаем вожд, председателя на Президиума другаря Сталин? — продължи прокурорът.
— Да, веднъж, като студент. Той посети института, за да връчи годишните държавни награди.
— Той разговаря ли с вас?
— Да, поздрави ме, докато ми връчваше грамотата.
Хари знаеше, че Бабаков е спечелил Ленински медал и е завършил е пълно отличие. Защо не споменаваше това? Защото то не беше част от старателно подготвения сценарий, който явно му бяха връчили и към който се придържаше. Отговорите му вероятно бяха написани oт същия човек, който в момента задаваше въпросите.
— Освен този кратък случай срещали ли сте се отново с другаря Сталин?
— Не, никога. — Отново ударението падна на "никога".
В главата на Хари започна да се оформя план. Ако искаше да проработи, трябваше да убеди онези трима другари с каменни лица, които седяха в президиума, че вярва на всяка дума на Бабаков и че е ужасен, че е бил подведен от него.
— А сега да минем на петдесет и четвърта година, когато се опитахте да издадете книгата си, в която твърдите, че в продължение на тринайсет години сте работили в близкия екип на председателя като негов личен преводач, когато всъщност никога не сте влизали в Кремъл. Какво ви накара да си мислите, че подобна измама може да ви се размине?
— Защото, също като мен, никой от работещите в издателство "Саркоски" не е стъпвал в Кремъл. Те бяха виждали другаря Сталин само отдалеч, по време на военните паради и манифестациите на Първи май. Не беше трудно да ги убедя, че съм член на вътрешния му кръг.
Хари поклати отвратено глава и изгледа намръщено Бабаков, като се надяваше, че са забелязали реакцията му. Видя, че председателката си отбеляза нещо в бележника. Нямаше ли дори намек за усмивка?
— Вярно ли е също, че сте смятали да избягате с надеждата да издадете книгата си на запад с единствената цел да спечелите значителна сума пари?
— Да, помислих си, че щом мога да излъжа онези от "Саркоски", ще ми е много по-лесно да убедя американците и англичаните, че съм бил партиен функционер, работещ рамо до рамо с председателя. В края на краищата колко хора от Запада са посещавали Съветския съюз? И колко от тях са разговаряли с другаря председател, щом на всички е известно, че той не е знаел нито дума английски?
Хари скри лице в шепите си и когато вдигна глава, изгледа Бабаков с презрение. Председателката отново си записа нещо.
— След като завършихте книгата, защо не избягахте при първа възможност?
— Нямах достатъчно пари. Беше ми обещан аванс в деня на издаването, но бях арестуван, преди да го взема.
— Но жена ви все пак избяга.
— Да, изпратих я преди мен с всичките ни спестявания с надеждата, че по-късно ще се присъединя към нея.