След един час, без да има възможност да се преоблече и да се обръсне, полковник Скот-Хопкинс седеше срещу секретаря на кабинета на Даунинг Стрийт 10.
Полковникът започна с подробен доклад, след което отговори на въпросите на сър Алън.
— Е, поне от цялата тази работа излезе нещо добро — каза сър Алън, докато вадеше кожено куфарче изпод бюрото си и го поставяше върху плота. — Благодарение на усърдието на колегите ви от САС успяхме да разкрием склад на ИРА в Батърси. Освен това намерихме над двайсет и три хиляди паунда в брой в багажника на таксито, откарало Мартинес до „Хийтроу". Подозирам, че Кевин Рафърти Четирипръстия скоро ще бъде преименуван на Трипръстия, ако не успее да обясни на регионалния си командир какво е станало с парите.
— А Мартинес? Къде е сега?
— Посланикът ни в Буенос Айрес ме уверява, че често посещава обичайните си свърталища. Не мисля, че ще видим отново него или синовете му в Уимбълдън или Аскот.
— А Дохърти и сънародниците му?
— На път за Северна Ирландия, но този път не на луксозен лайнер, а на борда на кораб от Кралския флот. Щом стигнат в Белфаст, ще бъдат прехвърлени в най-близкия затвор.
— По какви обвинения?
— Това още не е решено — отвърна сър Алън.
— Мисис Клифтън ме предупреди, че на кораба душел някакъв журналист от "Телеграф“ и задавал прекалено много въпроси.
— Дерек Харт. Проклетникът не обърна внимание на историята със заема от МВФ, която му подхвърли Джайлс, а прати материала си за инцидента с флота веднага щом стъпи в Ню Йорк. В статията му обаче има прекалено много "ако“ и „вероятно“, така че не беше трудно да убедим редактора да я отхвърли — още повече, че му бе много по-интересно да научи как Леонид Брежнев, един хардлайнер от старата школа, успя да измести Хрушчов с изненадващ преврат.
— И как го е направил? — попита полковникът.
— Съветвам ви да прочетете утрешния „Телеграф“.
— Ами Харт?
— Разбрах, че пътува за Йоханесбург, за да се опита да вземе интервю от някакъв терорист на име Нелсън Мандела, което може да се окаже трудно, тъй като той е в затвора повече от две години и досега до него не е бил допускан нито един журналист.
— Това означава ли, че екипът ми може да прекрати охраняването на семейство Клифтън?
— Още не — каза сър Алън. — ИРА почти сигурно ще изгубят интерес към Барингтън и Клифтън, след като дон Педро Мартинес вече не е наоколо да плаща сметките. Въпреки това трябва да убедя Хари Клифтън да ми помогне по един друг въпрос.
Полковникът повдигна вежда, но секретарят на кабинета просто стана и стисна ръката му.
— Ще поддържаме връзка — бяха единствените му думи.
— Реши ли най-сетне? — попита Себ, докато минаваха покрай „Боутхаус Кафе" в източната част на Сентръл Парк.
— Да — каза Саманта и пусна ръката му. Себ се обърна към нея и зачака тревожно. — Вече писах в Кингс Колидж, че с радост приемам предложението им да работя върху дисертацията си в Лондонския университет.
Себ подскочи от радост и изкрещя ликуващо. Никой не им обърна внимание, но пък и се намираха в Ню Йорк.
— Това означава ли, че ще се преместиш при мен, щом намеря нов апартамент? Можем дори да гo изберем заедно — добави той преди тя да успее да отговори.
— Сигурен ли си, че го искаш наистина? — тихо попита Саманта.
— Не бих могъл да съм по-сигурен — отвърна Себ и я прегърна. — И тъй като ти ще си в Странд, а аз работя в Сити, може би е най-добре да потърсим някое близко местенце като Излингтън. Какво ще кажеш?
— Сигурен ли си? — отново попита Сам.
— Толкова, колкото и че "Бристол Роувърс" никога няма да спечелят купата.
— Кои са "Бристол Роувърс"?
— Не се познаваме достатъчно добре, за да те товаря с техните проблеми — отвърна Себ, докато излизаха от парка. — Може би след време, след много време, ще ти разкажа за единайсетте безнадеждни нещастници, които редовно ми съсипват съботните следобеди — добави, когато стигнаха Пето авеню.
На рецепцията на "Вайкинг Прес" седеше млада жена, която Хари вече познаваше добре.
— Добро утро, мистър Клифтън — каза секретарката на Харолд Гинзбърг и излезе да го посрещне. Хари неволно се запита колко ли автори получават подобно отношение. — Господин Гинзбърг ви очаква с нетърпение.
— Благодаря, Кърсти — отвърна Хари.
Тя го поведе към облицования с дъбова ламперия кабинет на издателя, украсен с фотографии на минали и настоящи писатели — Хемингуей, Шоу, Фицджералд и Фокнър. Хари се зачуди дали човек трябва да умре преди снимката му да бъде добавена в колекцията на Гинзбърг.