— Мога да ви уверя, полковник, че за разлика от свети Петър, не е нужно да отричам каквото и да било. Видях какво представлява Бабаков. Пък и ние англичаните държим на думата си.
— Радвам се да го чуя — каза полковникът, настъпи газта и се понесе по магистралата.
Само след секунди стрелката вече показваше сто и шейсет километра в час. Хари се вкопчи в таблото, докато полковникът задминаваше другите коли, и за първи път, откакто бе стъпил в Русия, изпита истински страх. Докато прелитаха покрай Ермитажа, полковникът не се сдържа и попита:
— Посещавали ли сте Ермитажа, мистър Клифтън?
— Не — отвърна Хари. — Но винаги ми се е искало да го разгледам.
— Жалко, защото никога няма да го направите — каза полковникът, докато задминаваше два камиона.
Хари започна да се отпуска едва когато видя терминала и полковникът намали до сто. Надяваше се, че самолетът му ще излети преди да излязат първите издания, иначе пак можеше да е на онзи влак за Сибир. И тъй като митническата проверка със сигурност щеше да продължи поне два часа, опасността си оставаше.
Внезапно колата рязко отби от пътя, мина през някакъв портал и се озова на пистата. Полковникът караше между спрелите самолети така небрежно, както бе изпреварвал колите на магистралата. Наби рязко спирачки пред стълбата на една машина. Двамата охранители, които несъмнено го очакваха, застанаха мирно и козируваха още преди да е слязъл от колата. Маринкин изскочи навън и Хари го последва.
— Да не ви задържам — каза полковникът. — Само гледайте да не се връщате, защото ако го направите, ще ви чакам пред стълбата.
Не си стиснаха ръцете.
Хари се заизкачва колкото можеше по-бързо — знаеше, че ще се почувства в безопасност едва когато самолетът се откъсне от земята. Когато стигна горното стъпало, старшият стюард пристъпи напред.
— Добре дошли на борда, мистър Клифтън. Позволете да ви отведа до мястото ви.
Явно го очакваха. Стюардът го заведе до последния ред на първа класа и Хари с облекчение видя, че мястото до неговото е празно. Веднага щом седна, вратата на самолета се затвори и светна знак пътниците да си сложат коланите. Хари все още не смееше да въздъхне с облекчение.
— Мога ли да направя нещо преди да излетим, мистър Клифтън? — попита стюардът.
— Колко време ще продължи полетът?
— Пет и половина часа, с едно спиране в Стокхолм.
— Силно чисто кафе без захар, две химикалки и колкото се може повече листа. И бихте ли ме уведомили, когато излезем от руското въздушно пространство?
— Разбира се, сър — отвърна стюардът, сякаш чуваше подобни молби всеки ден.
Хари затвори очи и се опита да се съсредоточи, докато самолетът рулираше към края на пистата в подготовка за отлитане. Анатолий му беше обяснил, че знае книгата наизуст и че през последните шестнайсет години я е повтарял наум отново и отново с надеждата, че един ден ще бъде освободен и ще може да я издаде.
Веднага щом сигналът за коланите угасна, стюардът дойде и връчи на Хари бланки на авиокомпанията и две химикалки.
— Боя се, че това няма да е достатъчно дори за първата глава — каза Хари. — Ще ми намерите ли още хартия?
— Ще направя всичко по силите си — каза стюардът. — Не възнамерявате ли да поспите час-два по време на полета?
— Не и ако мога да го избегна.
— В такъв случай ви съветвам да включите лампата за четене, така че да продължите да работите, когато намалят осветлението в салона.
— Благодаря.
— Желаете ли да видите менюто за първа класа, сър?
— Само ако мога да пиша на гърба му.
— Какво ще кажете за един коктейл?
— Не, ще се придържам към кафето, благодаря. Позволете ми да кажа нещо, което ще прозвучи невероятно грубо, но ви уверявам, че намерението ми не е такова.
— Разбира се, сър.
— Мога ли да ви помоля да не ми говорите, докато не кацнем в Стокхолм?
— Както желаете, сър.
— Само ми кажете, когато напуснем руското въздушно пространство.
Старшият стюард кимна.
— Благодаря — каза Хари, взе едната химикалка и започна да пише.
За първи път срещнах Йосиф Сталин, когато завършвах Института за чужди езици през 1941 г. Бях на конвейера студенти, получаващи дипломите си, и ако ми бяха казали, че през следващите тринайсет години ще работя за чудовище, в сравнение с което Хитлер прилича на пацифист, нямаше да повярвам. Но вината е единствено моя, защото нямаше да ми предложат работа в Кремъл, ако не бях завършил с най-висок успех в курса и не бях награден с Ленински медал. Ако бях на второ място, щях да преподавам английски в училище като жена ми Елена и нямаше да бъда дори бележка под линия в историята.