— Хитро, но имай предвид, че Мелър не е от хората, които прощават и забравят.
— Моля всички свързани с делото Фенуик срещу Клифтън да влязат в зала четиринайсет — чу се висок глас.
Четиримата станаха като един и бързо влязоха в залата; съдийката вече бе заела мястото си. Всички гледаха към вратата, от която трябваше да се появят съдебните заседатели, подобно на зрители, очакващи вдигането на завесата в театъра.
Приставът въведе дванайсетимата си подопечни и след като се настаниха, помоли говорителя да стане.
Избраникът нямаше вид на човек, когото биха избрали за лидер дори на такава разнолика група. Беше някъде на шейсет, висок едва метър и петдесет, плешив, с костюм с жилетка, бяла риза и раирана вратовръзка, вероятно символ на клуба или на училището му. Човек можеше да се размине с него на улицата, без изобщо да го забележи. Но щом отвори уста, всички разбраха защо са избрали него. Мъжът говореше с тих авторитет и Джайлс нямаше да се изненада, ако научеше, че е адвокат, училищен директор или дори високопоставен обществен служител.
— Господин председател — каза съдийката, — журито стигна ли до решение?
— Не, милейди — отвърна той със спокоен тон. — Но сметнах, че трябва да ви уведомя за безизходното положение, в което се озовахме, с надеждата, че ще можете да ни посъветвате как да постъпим.
— Определено ще се опитам — каза нейна чест Лейн сякаш разговаряше с доверен колега.
— Гласувахме много пъти и резултатът винаги бе осем на четири. Не сме сигурни дали има смисъл да продължаваме.
— Не бих искала да се отказвате на такъв ранен етап — каза съдийката. — На това дело е посветено значително време, усилия и разходи, така че най-малкото, което трябва да направи всеки от нас, е да се увери, че е положил всички усилия за постигане на решение. Ако мислите, че това ще ви помогне, бих приела мнозинство от десет на два гласа, но всяка по-малка разлика е неприемлива.
— В такъв случай ще опитаме отново, милейди — каза председателят на журито и без нито дума повече изведе групата си от залата.
Щом вратата зад тях се затвори, всички заприказваха още преди съдийката да се е оттеглила.
— Кой е получил осем гласа и кой четири? — бе първият въпрос на Вирджиния.
— Вие имате осем — каза сър Едуард. — И мога да посоча почти всички, гласували за вас.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Поради две причини. Докато председателят говореше, аз следях журито, а повечето от тях гледаха вас. От опит знам, че съдебните заседатели не гледат губещите.
— А втората причина?
— Погледнете Трелфорд и ще видите един оклюмал човек, защото е направил същото упражнение.
— Кой е получил мнозинство? — попита Джайлс.
— Никога не е лесно да отгатнеш какво е решило журито — каза Трелфорд и докосна плика във вътрешния си джоб, макар да бе почти сигурен, че не клиентката му е онази, която трябва да спечели два гласа, за да спечели делото. Така че може би беше дошло време да позволи на мисис Клифтън да види писмото на майора и да реши дали иска то да бъде прочетено в съда.
Щеше да я посъветва да направи точно това, ако все още се надяваше да спечели, но след като бе опознал клиентката си през последните няколко месеца, нямаше да се изненада, ако тя реши друго.
Докато излежавал първата си присъда през 1902 г. на двайсет и три годишна възраст, Сталин, подобно на много други амбициозни членове на партията, решил да научи немски, за да може да чете Карл Маркс в оригинал, но в крайна сметка останал само с повърхностни познания по езика. Сформирал самозван политически комитет от убийци и биячи, който управлявал другите затворници. Всеки, който не му се подчиняват, бил пребиван. Не след дълго дори надзирателите започнати да се страхуват от него и сигурно изпитали облекчение, когато избягал. Веднъж ми каза, че никога не е убивал човек, което може би е самата истина, защото е било достатъчно само да намекне, да спомене име и повече никой не чувал нищо за споменатия.
Най-долното нещо, което научих за Сталин по време на работата ми в Кремъл и което не споменах нито веднъж дори на жена си от страх да не пострада, беше, че когато бил заточен в селцето Курейка в Сибир, Сталин започнал връзка с тринайсетгодишната Лидия Перепригина, която на два пъти забременяла от него. След като избягал от заточението, той не се върнал и никога не се свързал с нея.
Хари разкопча колана си и се разходи по пътеката. Мислеше си за следващата глава. Започна да пише веднага щом се върна на мястото си.
Наред с това Сталин редовно ни разказваше как е извършил серия банкови обири в цялата страна, за да събере средства за Ленин и революцията. Това със сигурност е станало причина за бързото му издигане, макар че Сталин е копнеел да бъде политик, а не да го мислят само за някакъв си кавказки бандит. Когато споделил амбициите си с приятеля си другаря Леонов, той само се усмихнал и казал: „Не можеш да направиш революция с копринени ръкавици". Сталин кимнал на един от биячите си и той последвал Леонов навън от стаята. Повече никой не видял Леонов.