— Ако имотът е подходящ, това няма да ме откаже.
Уоткинс отвори чекмеджето на бюрото си и за първи път предложи Шифнал Фарм на клиент.
— Това изглежда по-интересно — каза Себ, докато прелистваше брошурата. — Колко искат?
Агентът на недвижими имоти се поколеба, сякаш не искаше да разкрива сумата. Себ зачака търпеливо.
— Знам, че в "Савилс" имат предложение за милион и шестстотин хиляди — каза Уоткинс. Сега беше негов ред да замълчи търпеливо: очакваше клиентът да се откаже тутакси.
— Мога ли да прегледам подробностите, докато обядвам, и след това да се върна да ги обсъдим?
— Междувременно да уредя ли да видите имота?
Това бе последното, което искаше Себ, затова отговори бързо:
— Ще реша след като се запозная с подробностите.
— Времето е против нас, сър.
"Вярно", помисли си Себ.
— Ще ви кажа решението си следобед — повтори той, този път малко по-твърдо.
— Да, сър, разбира се — каза Уоткинс и скочи да го изпрати до изхода, където отново му стисна ръката. — С нетърпение очаквам да се видим отново.
Себ излезе и бързо се върна в кръчмата. Мистър Рамзи стоеше зад бара и лъскаше чаша. Себ седна на високия стол пред него.
— Излезе ли нещо?
— Може би — каза Себ и сложи лъскавата брошура на бара, така че съдържателят да я забележи. — Още една половинка, ако обичате. Ще ми направите ли компания?
— Благодаря, сър. Ще обядвате ли?
— Ще опитам стека и пая с бъбреци — каза Себ, докато изучаваше менюто, написано с тебешир на черната дъска зад бара. Докато наливаше бирата, Рамзи не откъсваше поглед от брошурата. После каза:
— Мога да ви кажа това-онова за този имот.
В този момент жена му излезе от кухнята.
— Цената ми се струва малко завишена — каза Себ, хвърляйки третата си дълга топка.
— И аз бих казал същото — съгласи се Рамзи. — Само преди пет години цената на имота беше триста хиляди и дори тогава младият мистър Колингуд не успя да го пробута.
— Вероятно причината е в новата данъчна политика — предположи Себ.
— Това не обяснява цената, която чувам.
— Може собственикът да е вкарал земята в регулация и да има право да строи жилищни сгради или някой от онези индустриални паркове, по които правителството си пада толкова много.
— Няма начин — заяви мисис Рамзи. — Общината може и да няма никаква власт, но от Окръжния съвет ни информират, ако искат да строят каквото и да било, от барака до многоетажен паркинг. Още от Магна Харта[4] имаме право да подадем възражение в рамките на деветдесет дни. Не че след това ни обръщат внимание.
— В такъв случай там трябва да има петрол, злато или някое изгубено съкровище на фараоните — засмя се Себ, уж за да разведри обстановката.
— Чувал съм и по-шантави предположения — каза Рамзи. — Римски монети за милиони, заровено имане. Но любимата ми история е, че Колингуд били обирджии на влакове и заравяли награбеното в Шифнал Фарм.
— Не забравяй — каза мисис Рамзи, докато носеше стека и пая с бъбреци, — че мистър Суон твърди, че знае много добре защо цената е скочила, но няма да каже на никого, освен ако не направи щедро дарение на училищния му театър.
— Мистър Суон ли? — каза Себ, докато вземаше ножа и вилицата.
— Беше директор на местното средно училище. Пенсионира се преди няколко години и сега се е посветил на събиране на пари за училищния театър. Малко е смахнат по идеята, ако питате мен.
— Мислите ли, че ще успеем да бием южноафриканците? — попита Себ, който вече бе получил нужната му информация и чакаше удобен момент да продължи нататък.
— М. Дж. К. Смит ще се озори здравата с тях — каза барманът, — но ако питате мен…
Себ отпи от бирата и огледа внимателно кои части от стека и пая са годни за ядене. Спря се на препечената коричка и продължи да слуша възгледите на съдържателя за всичко: от това, че „Бийтълс“ са наградени с Ордена на Британската империя („Заради Харолд Уилсън[5] и гласовете на младите“) до възможността американците да пратят човек на Луната ("Какъв е смисълът?").
Когато в кръчмата влезе шумна група клиенти, а Рамзи се разсея, Себ остави половин крона на бара и се измъкна. Щом излезе на улицата, попита една жена, която водеше за ръка малко момченце, къде се намира средното училище.
— На половин миля нагоре по улицата — каза тя. — Няма как да го пропуснете.
Пътят му се стори по-скоро цяла миля. Но определено нямаше как да пропусне огромната викторианска сграда от червени тухли, на която Джон Бетжеман[6] би се възхитил.
4
Великата харта на свободите (Magna Carta Libertatum), подписана npeз 1215 г от Джон Безземни, с която се гарантират и защитават правата и интересите на аристокрацията и гражданите от действията на кралската власт — Б. пр.
6
Джон Бетжеман (1906–1984) — английски поет, писател и говорител, голям почитател на викторианската архитектура — Б. пр.